Карлос Сафон: Марина

Когато направих първата си крачка навътре в имота, Луната освети бледите лица на каменните ангели във фонтана. Наблюдаваха ме. Останах като закован на място. Очаквах тези същества да скочат от пиедесталите си и да се преобразят в демони, въоръжени с вълчи лапи и змийски езици. Нищо подобно не се случи. Поех си дълбоко дъх и се замислих дали да не сложа юзди на въображението си или, още по-добре, да се откажа от плахия си опит да изследвам този имот. За втори път се случи така, че някой друг взе решение вместо мен. Божествени звуци заляха сенчестата градина като някакво благоухание. Заслушах се в тяхното ромолене, което постепенно извая една ария под акомпанимент на пиано. Това бе най-красивият глас, който някога бях чувал.

Мелодията ми се стори позната, но не успях да отгатна коя е. Музиката долиташе от жилището. Последвах хипнотичната й диря. Ивици мъглява светлина се процеждаха през открехнатата врата на една остъклена галерия. Различих очите на котарака, които ме гледаха втренчено от перваза на един голям прозорец на първия етаж. Приближих се до осветената галерия, от която се лееше онзи неописуем женски глас. Сто свещи примигваха вътре с нежно сияние. Техният блясък разкриваше златистата фуния на стар грамофон, в който се въртеше плоча. Без да се замисля какво всъщност върша, неусетно влязох в галерията, омаян от онази сирена, пленена в грамофона. На масата, върху която бе поставено устройството, зърнах някакъв лъскав кръгъл предмет. Оказа се джобен часовник. Взех го и го разгледах на светлината на свещите. Стрелките му бяха спрели, а циферблатът — пукнат. Стори ми се, че е златен и толкова стар, колкото и къщата, в която се намирах. Малко по-нататък имаше голямо кресло, обърнато с гръб към мен — точно пред камината, над която висеше маслен портрет на облечена в бяло жена. Големите й сиви очи, печални и бездънни, сякаш изпълваха стаята.

Изведнъж цялото вълшебство се разби на пух и прах. Един силует се надигна от креслото и се обърна към мен. В мрака просветнаха дълга бяла коса, буйна като грива, и очи, пламтящи като въглени. Успях да видя само как две огромни бели ръце се протягат към мен. Обзет от паника, хукнах към вратата, пътьом се блъснах в грамофона и го съборих. Чух как иглата раздра плочата и божественият глас секна с пъклено стенание. Почти усещайки онези ръце върху ризата си, аз се втурнах към градината и я прекосих така, сякаш на нозете ми бяха поникнали криле; всяка пора на тялото ми бе пламнала от страх. Не се спрях нито за миг. Тичах ли, тичах, без да поглеждам назад, докато накрая остра болка прониза хълбока ми и осъзнах, че съм останал без дъх. Целият бях плувнал в студена пот, а светлините на интерната проблясваха на трийсет метра пред мен.

Шмугнах се през една врата близо до кухните, която не бе под наблюдение, и се завлякох в стаята си. Останалите ученици навярно отдавна бяха отишли в столовата. Избърсах потта от челото си и сърцето ми малко по малко възвърна обичайния си ритъм. Вече бях почнал да се успокоявам, когато някой потропа на вратата.

— Оскар, време е да слезеш за вечеря — напевно изрече гласът на един от наставниците — йезуит рационалист на име Сеги, който мразеше да се прави на полицай.

— Ей сегичка, падре — отвърнах. — Идвам след секунда.

Побързах да нахлузя задължителното сако и загасих лампата в стаята. Зад прозореца призракът на Луната се издигаше над Барселона. Едва в този миг си дадох сметка, че все още стискам и ръка златния часовник.

През следващите дни проклетият часовник и аз станахме неразделни другари. Носех го навсякъде със себе си, даже спях с него, като го криех под възглавницата си; боях се да не би някой да го види и да ме попита откъде съм го измъкнал. Не знаех какво да отговоря на такъв въпрос. „Не знаеш, защото не си го намерил, а си го откраднал“ — шепнеше ми един обвинителен глас. „Техническият термин е насилствено нахлуване в чужд дом и грабеж “ — добавяше същият глас, който — поради някаква загадъчна причина — подозрително напомняше гласа на актьора, дублиращ Пери Мейсън 1 1 Адвокат-детектив, главен герой в повече от 80 романа на Ърл Стенли Гарднър. (Всички бележки под линия са на преводача.) .

Всяка нощ търпеливо изчаквах другарите ми да заспят, за да изследвам моето странно съкровище. Щом се възцареше тишина, изучавах часовника на светлината на едно фенерче. Дори и цялата вина на света не би могла да накърни трепета, който будеше у мен трофеят от първото ми приключение в областта на „дезорганизираната престъпност“. Часовникът беше тежък и изглеждаше изработен от масивно злато. Пукнатият стъклен циферблат загатваше, че е претърпял удар или падане. Предположих, че именно това произшествие е видяло сметката на механизма му, осъждайки стрелките да замръзнат навеки на шест часа и двайсет и три минути. На задната му страна се четеше надписът: