Карлос Сафон - Марина

Петнайсет минути по-късно двамата седяхме на една пейка до езерцето в двора на интерната. Часовникът все така си лежеше в джоба на сакото ми, по-тежък от всякога.

Там си и остана през цялата седмица до съботното утро. Малко преди зазоряване се събудих със смътното чувство, че съм сънувал онзи глас, пленен в грамофона. Отвъд прозореца ми Барселона пламтеше като картина, изтъкана от алени сенки, гора от антени и покриви. Скочих от леглото и извадих проклетия часовник, който бе омагьосал живота ми през последните дни. Известно време се гледахме един друг. Накрая, въоръжен с онази смелост, която намираме у себе си само когато сме изправени пред абсурдни задачи, реших да сложа край на всичко това. Щях да върна часовника.

Облякох се безшумно и прекосих на пръсти тъмния коридор на четвъртия етаж. Никой нямаше да забележи отсъствието ми преди десет или единайсет сутринта. Надявах се дотогава да съм се прибрал.

Навън улиците лежаха прострени под онова неспокойно пурпурно покривало, което обгръща утрините в Барселона. Спуснах се до улица „Марженат“. Сариа тъкмо се пробуждаше край мен. Ниско надвиснали облаци галеха квартала, улавяйки първите лъчи на зората в златист ореол. Фасадите на къщите се очертаваха сред рояците сухи листа, които вятърът разнасяше безцелно, и пролуките, където мъглата се бе вдигнала.

Бързо намерих улицата. Поспрях за миг, за да попия онова безмълвие, онзи странен покой, който цареше в това изгубено кътче на града. Вече имах чувството, че и светът е спрял като часовника в джоба ми, когато чух зад гърба си един звук.

Обърнах се и пред мен се разкри видение, което сякаш бе откраднато от някакъв сън.

От мъглата бавно изплува велосипед. Караше го момиче в бяла рокля, което се спускаше по наклона към мен. Утринната светлина загатваше формите на тялото й през памучната тъкан. Дълга коса с цвят на сено, развята от вятъра, закриваше лицето й. Стоях неподвижно и я гледах как се приближава към мен, замръзнал като идиот насред пристъп на парализа. Велосипедът спря на няколко метра. Погледът ми — или може би само въображението ми — долови очертанията на стройните нозе, когато стъпиха на земята. Очите ми се плъзнаха нагоре по роклята, взета сякаш от картина на Сороя 3 3 Хоакин Сороя-и-Бастида (1863–1923) — испански живописец, смятан за най-видния представител на импресионизма в Испания. , и накрая се спряха върху очите на девойката — сиви и тъй дълбоки, че човек можеше да потъне в тях. В момента те се взираха в мен саркастично. Отправих й най-добрата от всичките си глупашки усмивки.

— Ти сигурно си оня с часовника — рече тя с тон, който съответстваше на силата на погледа й.

Прецених, че навярно бе на моята възраст или може би с година по-голяма. За мен никога не бе лесна работа да отгатна възрастта на някоя жена; смятах това за цяла наука или изкуство. Кожата й бе бледа като цвета на роклята.

— Тук ли живееш? — измънках аз, като посочих оградата на дома.

Миглите й едва потрепнаха. Очите й ме пронизваха с такава ярост, че навярно са ми трябвали часове, за да осъзная, че се намирам пред най-ослепителното създание, което бях виждал или очаквах да видя през живота си. Точка по въпроса.

— Кой си ти, че да ме питаш?

— Ами сигурно ще да съм оня с часовника — импровизирах аз. — Казвам се Оскар. Оскар Драй. Дойдох да го върна.

Без да й дам време да ми отговори, извадих часовника от джоба си и й го подадох. Тя издържа на погледа ми няколко секунди, преди да го вземе. Когато го стори, забелязах, че ръката й бе бяла като на снежен човек, а на безименния си пръст носеше златен пръстен.

— Когато го взех, вече беше счупен — поясних аз.

— Счупен е от петнайсет години насам — промълви момичето, без да ме погледне.

Когато най-сетне вдигна очи, то бе, за да ме огледа от глава до пети, сякаш оценяваше стара мебел или някаква непотребна вехтория. Нещо в погледа й ми подсказа, че надали ме смяташе за крадец; навярно ме причисляваше по-скоро към категорията на идиотите или обикновените глупаци. Изражението на просветена личност, което си придавах, не ми помагаше особено. Девойката повдигна вежда, усмихна се загадъчно и ми подаде часовника обратно.

— Ти го задигна, значи ти ще трябва да го върнеш на собственика му.

— Ама…

— Часовникът не е мой — осведоми ме тя. — На Жерман е.

При споменаването на това име в съзнанието ми изникна огромният беловлас силует, който ме бе изненадал в галерията на голямата къща преди известно време.