Карлос Сафон: Марина

Марина ми каза веднъж, че си спомняме само онова, което никога не се е случило. Цяла вечност щеше да измине, докато проумея думите й. Ала по-добре да започна от самото начало, което в този случай е краят.

През май 1980 г. се скрих от лицето на света за цяла седмица. В продължение на седем дни и седем нощи никой не знаеше къде съм. Приятели, училищни другари, учители, че даже и полицията — всички се впуснаха да издирват беглеца, който според някои вече беше мъртъв или в пристъп на амнезия се бе изгубил из улиците с лоша слава.

Седмица по-късно един цивилен полицай реши, че разпознава търсеното момче; описанието подхождаше. Заподозреният бродеше безцелно из Френската гара като изгубена душа сред катедрала от желязо и мъгла. Полицаят се приближи до мен с изражение, сякаш взето от черен роман. Попита ме дали се казвам Оскар Драй и аз ли съм онова момче, изчезнало безследно от своя интернат. Кимнах, без да отроня дума. Спомням си как куполът на гарата се отразяваше в стъклата на очилата му.

Седнахме на една пейка на перона. Полицаят си запали цигара с бавни, пестеливи движения. Остави я да гори, без да я поднесе към устните си. Каза ми, че цял куп хора очакват да ми зададат безброй въпроси, за които няма да е зле да разполагам с убедителни отговори. Кимнах отново. Той ме погледна в очите — изучаваше ме. „Понякога не е добра идея да се каже истината, Оскар“ — рече накрая. Подаде ми няколко монети и ме помоли да телефонирам на наставника си в интерната. Послушах го. Полицаят изчака да приключа обаждането си. Сетне ми даде пари за такси и ми пожела късмет. Попитах го защо е толкова сигурен, че няма пак да изчезна някъде. Той ми отправи продължителен поглед. „Изчезват само хората, които има къде да отидат“ — това бе единственият му отговор. Изпрати ме до улицата и там се сбогува с мен, без да ме разпитва къде съм бил. Видях го да се отдалечава по Пасео Колон. Димът на недокоснатата му цигара го следваше като вярно куче.

Него ден призракът на Гауди ваеше по небето на Барселона невероятни облаци на един лазурен фон, който чак изгаряше очите. Взех си такси до интерната, където предполагах, че ме очаква взвод за разстрел.

Цели четири седмици учители и училищни психолози се мъчеха да изтръгнат тайната ми от мен. Лъжех ги и пробутвах на всекиго онова, което искаше да чуе или което беше в състояние да приеме. С времето всички се постараха да се престорят, че са забравили произшествието. Последвах примера им. Никога не споделих с когото и да било какво се бе случило в действителност.

Тогава не знаех, че океанът на времето рано или късно ни връща спомените, които сме погребали в него.

Петнайсет години по-късно ме споходи споменът за онзи ден. Видях онова момче, бродещо сред изпаренията на Френската гара, и името Марина ме жегна отново като прясна рана.

Всички си имаме някаква тайна, която държим под ключ на тавана на душата. Тази тук е моята.

В края на седемдесетте години Барселона представляваше мираж от булеварди и тесни улички, където бе достатъчно да прекрачиш прага на някое портиерско помещение или кафене, за да се озовеш три или четири десетилетия назад в миналото. Времето и спомените, историята и измислицата се размиваха в този вълшебен град като акварели под дъжда. Именно там катедрали и сгради, сякаш изникнали от някоя приказка, изградиха декора на тази история — сред ехото на улици, които вече не съществуват.

По онова време аз бях петнайсетгодишно момче, което вехнеше между стените на един интернат с име на светец край Каретера де Валвидрера. В ония дни квартал Сариа все още съхраняваше облика си на малко селце, заседнало на брега на модернистична метрополия. Моят колеж се намираше в горната част на една улица, която се издигаше нагоре от Пасео де ла Бонанова. С внушителната си фасада напомняше по-скоро замък, отколкото училище. Ъгловатият му силует с цвят на глина представляваше истински лабиринт от кули, арки и сенчести пристройки.

Колежът бе обграден от същинска цитадела от градини, фонтани, тинести езерца, вътрешни дворове и сякаш омагьосани борови гори. В мрачните сгради около него се помещаваха басейни, забулени в призрачни изпарения, притихнали спортни зали и тъмни параклиси, в които образите на светците се усмихваха, озарени от свещите. Сградата се издигаше на четири стажа, без да броим двете подземия и таванския етаж за монасите, където живееха малцината свещеници, които все още изпълняваха длъжността на преподаватели. Стаите на учениците бяха разположени по протежение на глухите коридори на четвъртия етаж. Тези безкрайни галерии тънеха във вечен сумрак и из тях винаги се носеше някакво призрачно ехо.