Карлос Сафон: Марина

Жерман довърши закуската си и сърдечно ми благодари, че съм си направил труда да му върна часовника. От толкова любезност се почувствах двойно по-виновен.

— Е, Оскар — рече той с уморен глас, — беше удоволствие да се запозная с вас. Надявам се да ви видя отново, когато пожелаете да ни погостувате пак някой път.

Не проумявах защо упорстваше да се обръща към мен на „вие“. Имаше нещо у него, което говореше за друга епоха, за други времена, в които посивелите му коси са лъщели, а голямата къща е била същински дворец по средата между Сариа и небето. Той ми подаде ръка и се сбогува, за да се върне в своя бездънен лабиринт. Видях го да се отдалечава с леко накуцване по коридора. Дъщеря му го наблюдаваше със скрита тъга, забулила погледа й.

— Жерман не е много добре със здравето — промълви тя. — Лесно се изморява.

Ала веднага побърза да заличи тъжното си изражение.

— Искаш ли още нещо?

— Вече доста се заседях — отвърнах, борейки се с изкушението да прибягна до какъвто и да е предлог, за да остана по-дълго в нейната компания. — Май ще е по-добре да си вървя.

Тя прие решението ми и ме изпрати до градината. Утринните лъчи бяха разпръснали мъглата. Настъпващата есен бе обагрила дърветата в бакърено. Вървяхме към оградата; Кафка мъркаше, излегнат на слънце. Когато стигнахме до вратата, девойката ми направи път да мина пред нея. Спогледахме се мълчаливо. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усетих пулса й под кадифената кожа.

— Благодаря за всичко — рекох. — И съжалявам за…

— Няма значение.

Свих рамене.

— Е…

Поех надолу по улицата, чувствайки как с всяка крачка магията на тази къща се свличаше от мен. Изведнъж гласът на момичето се разнесе зад гърба ми.

— Оскар!

Обърнах се. Тя все още стоеше там, зад оградата. Кафка лежеше в краката й.

— Защо влезе в къщата ни оная нощ?

Озърнах се наоколо, сякаш очаквах да намеря отговора, написан на паважа.

— Не знам — признах най-сетне. — Видя ми се загадъчна, та сигурно затова…

Момичето се усмихна тайнствено.

— Обичаш ли загадките?

Кимнах. Мисля, че дори да ме беше попитала дали обичам арсеника, пак щях да отговоря утвърдително.

— Зает ли си с нещо утре?

Поклатих глава, все така безмълвно. Дори и да имах ангажимент, щях да измисля някакво оправдание. За крадец хич не ме биваше, но като лъжец, трябва да призная, винаги съм проявявал творчество.

— В такъв случай ще те чакам тук в девет часа — рече тя, преди да се изгуби сред сенките на градината.

— Почакай!

Викът ми я накара да се спре.

— Не ми каза как ти е името…

— Марина… До утре!

Помахах й с ръка за поздрав, но тя вече се беше скрила от погледа ми. Напразно стоях и чаках Марина да се покаже отново. Слънцето докосваше небесния свод и прецених, че навярно наближаваше пладне. Когато разбрах, че тя няма да се появи, се върнах в интерната. Старите входни врати на кварталните сгради сякаш ми се усмихваха съучастнически. Чувах ехото на стъпките си, но бях готов да се закълна, че се нося на цяла педя над земята.

Мисля, че през целия си живот не бях проявявал такава точност. Градът все още бе по пижама, когато пресякох Пласа Сариа. Докато вървях, ято гълъби излетя под звъна на камбаните, които биеха за литургията в девет. Следите от нощния дъждец искряха под яркото слънце. Кафка бе излязъл да ме посрещне в началото на улицата, която водеше към къщата. Ято врабчета бяха кацнали на благоразумно разстояние върху една градинска стена. Котаракът ги наблюдаваше с престорено професионално безразличие.

— Добро утро, Кафка . Успяхме ли да извършим някое убийство тази сутрин?

Той измърка в отговор и като флегматичен майордом ме поведе през градината към фонтана. Различих силуета на Марина, седнала на ръба; бе облечена в рокля с цвят на слонова кост, която оставяше раменете й открити. Държеше в ръце бележник с кожена подвързия, в който пишеше нещо с автоматична писалка. Изглеждаше силно съсредоточена и не забеляза присъствието ми. Мислите й сякаш се рееха в някакъв друг свят и това ми позволи да я наблюдавам в захлас няколко мига. Тези нейни ключици навярно бяха сътворени от самия Леонардо да Винчи; просто нямаше друго обяснение. В този момент ревнивецът Кафка измяука и наруши вълшебството. Писалката спря отведнъж, Марина вдигна очи към моите и побърза да затвори бележника.

— Готов ли си?

Тя ме поведе из улиците на Сариа в неизвестно за мен направление, показвайки какво си е наумила само с една загадъчна усмивка.