Карлос Сафон - Марина

— Къде отиваме? — питах аз през няколко минути.

— Имай търпение, ще видиш.

Следвах я послушно, макар и да таях подозрението, че съм станал обект на някаква шега, чийто смисъл все още ми убягваше. Спуснахме се до Пасео де ла Бонанова, а оттам поехме към Сан Хервасио. Минахме пред черната дупка на бар „Виктор“. Неколцина контета, скрити зад слънчевите си очила, държаха бири и лениво топлеха седалките на моторолерите си. Когато ни видяха да минаваме край тях, някои намериха за добре да свалят наполовина своите „Рейбани“, за да огледат Марина с рентгенов поглед. „Да се задавите дано“, помислих си аз.

При улица „Д-р Ру“ тя сви надясно. Спуснахме се няколко пресечки по-надолу до една неасфалтирана пътечка, която при номер 112 се отклоняваше встрани. Марина все така мълчеше и загадъчната усмивка не слизаше от устните й.

— Стигнахме ли? — попитах аз заинтригуван.

Пътечката като че ли не водеше доникъде. Марина пое по нея, без да каже нищо. Изведе ме на един път, който се изкачваше към портик, ограден от кипариси. Отвъд него една омагьосана градина бледнееше под синкавите сенки, пълна с надгробни плочи, кръстове и плесенясали мавзолеи. Това бе старото гробище на Сариа.

Гробището на Сариа е едно от най-потайните кътчета на Барселона. Ако някой го потърси на градските карти, няма да го намери — то не е отбелязано на тях. Ако разпита хората от квартала или таксиметровите шофьори как да стигне до там, те надали ще знаят, въпреки че всички са чували за него. А дръзне ли да го търси сам, по всяка вероятност ще се изгуби. Малцината, които владеят тайната на неговото местоположение, подозират, че това старо гробище всъщност е само едно островче от миналото, което ту се появява, ту пак се скрива по своя прищявка.

Именно там ме отведе Марина в онзи септемврийски неделен ден, за да ми разкрие една загадка, която ме интригуваше не по-малко от притежателката й. По нейни указания двамата се настанихме на едно закътано издигнато място в северното крило. Оттам имахме добра видимост към самотното гробище. Седяхме мълчаливо да съзерцаваме гробовете и увехналите цветя. Марина не обелваше зъб и след няколко минути аз започнах да губя търпение. Единствената загадка, която виждах в цялото начинание, бе какво, по дяволите, търсехме там.

— Това е умряла работа — подхвърлих аз, съзнавайки иронията.

— Търпението е майка на просветлението — заяви Марина.

— И кръстница на умопомрачението — отвърнах. — Тук няма абсолютно нищо.

Тя ми отправи един поглед, който не успях да разтълкувам.

— Грешиш. Тук са спомените на стотици хора — животът им, чувствата им, илюзиите им, отсъствието им, неосъществените мечти, разочарованията, измамите и несподелените любови, кои то са им вгорчили дните… Всичко това е тук, пленено завинаги.

Гледах я с любопитство и с известно стеснение, въпреки че не ми беше съвсем ясно за какво говореше. Ала каквото и да беше, явно имаше значение за нея.

— Човек не може да разбере нищо от живота, докато не е разбрал смъртта — добави Марина.

Отново не проумях напълно думите й.

— Да си призная, не мисля много за тая работа — рекох. — За смъртта де. Или поне не мисля сериозно…

Марина заклати глава като лекар, който е разпознал признаците на някоя фатална болест.

— Значи и ти си един от неподготвените наивници… — отбеляза тя донякъде лукаво.

— Неподготвените ли?

Сега вече се чувствах объркан до немай-къде.

Марина сведе поглед и лицето й придоби едно сериозно изражение, което я правеше да изглежда по-възрастна. Бях като хипнотизиран от нея.

— Предполагам, че не си чувал легендата — поде тя.

— Легендата ли?

— Така си и мислех — отсъди Марина. — Говори се, значи, че смъртта си има тайни пратеници и те бродят из улиците в търсене на ония невежи и празноглавци, които не мислят за нея.

С тези думи впи очи в моите.

— Когато някой такъв несретник се сблъска с пратеник на смъртта — продължи тя, — последният го отвежда до един капан, без оня да разбере. Това е врата към ада. Тия пратеници ходят с покрити лица, за да не се вижда, че нямат очи, а само две черни кухини, в които се въдят червеи. Когато вече няма спасение, пратеникът си показва лицето и тогава жертвата разбира какъв ужас я очаква…

Думите й ехтяха в ушите ми, а стомахът ми се бе свил на топка.

Изведнъж Марина се издаде с лукавата си, котешка усмивка.

— Майтапиш се с мен — рекох аз.

— И още как!

Прекарахме в мълчание още пет или десет минути, а може би и повече. Цяла вечност. Лек ветрец галеше кипарисите. Два бели гълъба кръжаха над гробовете. Една мравка лазеше по крачола на панталона ми. В общи линии нищо друго не се случваше. Скоро усетих, че единият ми крак е изтръпнал и изпитах опасение, че и мозъкът ми е на път да стане безчувствен. Вече се канех да протестирам, когато Марина вдигна ръка и ме накара да замълча, още преди да съм си отворил устата. Сетне посочи към входа на гробището.