Карлос Сафон - Марина

— Първо ти — подкани ме Марина.

Въоръжих се със смелост и навлязох в шубрака. Марина неочаквано ме хвана за ръката и ме последва. Чувствах как стъпките ми потъват в килим от смет. През съзнанието ми премина образът на объркано кълбо от тъмни змии с алени очи. Промъквахме се през джунглата от враждебни клони, които драскаха кожата ни, докато стигнахме до една просека точно пред оранжерията. Там Марина пусна ръката ми, за да разгледа злокобната постройка. Бръшлянът бе покрил цялата конструкция като паяжина. Оранжерията изглеждаше като дворец, погребан в дълбините на блато.

— Боя се, че ударихме на камък — рекох. — Тук от години никой не е стъпвал с крак.

Марина неохотно се съгласи с мен. Сетне хвърли на оранжерията един последен, пълен с разочарование поглед. „Пораженията се понасят по-леко с мълчание“, помислих си аз.

— Хайде, да си вървим — предложих, като й подадох ръка с надеждата, че ще я хване отново, за да преминем през гъсталака.

Тя не обърна внимание на ръката ми и тръгна да заобикаля оранжерията, като бърчеше чело. Въздъхнах и я последвах с нежелание. Това момиче беше по-вироглаво и от муле.

— Марина — подхванах аз, — тук няма…

Настигнах я при задната част на постройката пред нещо, което явно бе входната врата. Марина ме погледна и повдигна ръка към стъклото. Почисти мръсотията, която покриваше някакъв знак върху стъклената повърхност. Разпознах същата черна пеперуда, с която бе означен онзи безименен гроб. Марина постави ръката си върху нея. Вратата бавно поддаде. Почувствах как отвътре ме лъхна зловонен, сладникав дъх — типична смрад на блато или отровен кладенец. Пренебрегвайки малкото здрав разум, който все още ми бе останал в главата, навлязох в мрака.

Призрачен аромат на парфюм и старо дърво се носеше сред сенките. Влага се просмукваше от пода, който бе от прясна пръст. Спирали от па̀ра танцуваха и се виеха към стъкления купол. Това създаваше кондензация, от която в мрака падаха невидими капки. Някакъв странен звук туптеше отвъд полезрението ми — металическо потропване като от жалузи, които се блъскат от вятъра.

Марина продължаваше да напредва бавно. Вътре беше топло и влажно. Усетих, че дрехите ми са залепнали за кожата, а по челото ми изби пот. Обърнах се към Марина и видях в сумрака, че и с нея се случваше същото. Онова свръхестествено хлопане все така ехтеше сред сенките. Звукът като че ли идваше от всички страни.

— Какво е това? — прошепна тя с нотка на страх в гласа. Свих рамене. Пристъпвахме все по-навътре в оранжерията. Спряхме се на едно място, където се събираха няколко лъча светлина, които се процеждаха откъм покрива. Марина се канеше да каже нещо, когато чухме отново зловещото похлопване. Съвсем наблизо. На по-малко от два метра от нас. Точно над главите ни. Спогледахме се безмълвно и бавно вдигнахме очи към пространството, затворено сред сенките на тавана на оранжерията. Усетих как ръката на Марина сграбчи моята с все сила. Трепереше. И двамата треперехме.

Бяхме обкръжени. Ъгловати силуети висяха в празнотата. Различих дузина, може би и повече. Крака, ръце, длани и очи проблясваха в мрака. Сбирщина безжизнени тела се полюляваха над нас като пъклени марионетки. Когато се докосваха помежду си, се получаваше онова тихо като шепот металическо потропване. Отстъпихме крачка назад и преди да осъзнаем какво става, глезенът на Марина закачи един лост, свързан със система от скрипци. Лостът поддаде. За част от секундата цялата тази армия от застинали фигури рухна в празното пространство. Хвърлих се, за да закрия Марина, и двамата паднахме ничком. Чух тътена на старата стъклена постройка, която мощно се разтресе. Уплаших се, че стъклените плоскости ще се счупят и порой от прозрачни остриета ще ни прикове към пода. В този миг усетих как нещо студено се допря до тила ми. Пръсти.

Отворих очи. Едно лице ми се усмихваше. Блестящи жълти очи искряха безжизнено срещу мен. Стъклени очи на лице, издълбано от лакирано дърво. В същия момент чух сподавения вик на Марина до мен.

— Това са кукли — промълвих, останал почти без дъх.

Надигнахме се, за да се уверим какво бе истинското естество на тези създания. Марионетки. Фигури от дърво, метал и керамика. Бяха закачени с безброй шнурове за нещо, напомнящо конструкция за придвижване на декори. Лостът, задействан неволно от Марина, бе освободил механизма от скрипци, който ги поддържаше. При спускането си фигурите се бяха спрели на три педи от земята и се поклащаха в един злокобен танц на обесени.