Карлос Сафон - Марина

— Какво, по дяволите…? — възкликна Марина.

Заразглеждах групата от кукли. Различих сред тях фигура, пременена като фокусник; имаше и полицай, балерина, изискана дама в тъмночервена рокля, панаирджийски здравеняк… Всички бяха изработени в естествен размер и облечени с разкошни одежди за костюмиран бал, които времето бе превърнало в дрипи. Ала имаше нещо у тях, което ги обединяваше, което им придаваше едно странно качество, издаващо общия им произход.

— Недовършени са — казах аз, внезапно осенен.

Марина веднага разбра какво имах предвид. На всяко от тези същества му липсваше нещо. Полицаят беше без ръце. Балерината нямаше очи, а само две празни кухини. Фокусникът нямаше ни уста, ни длани… Съзерцавахме ги как се полюшват в призрачната светлина. Марина се приближи до балерината и внимателно я разгледа. Посочи ми един малък знак на челото, точно там, където започваше кукленската коса. Това отново бе черната пеперуда. Марина протегна ръка към знака. Пръстите й докоснаха косите на балерината и тя рязко отдръпна ръката си с жест на отвращение.

— Косата… истинска е — рече.

— Невъзможно!

Заехме се да разгледаме зловещите марионетки една по една и у всяка от тях открихме същия знак. Задвижих повторно лоста и системата от скрипци отново издигна телата. Като ги гледах как се носят инертно нагоре, си помислих, че това са изкуствени души, поели на среща със създателя си.

— Там като че ли има нещо — каза Марина зад гърба ми.

Обърнах се и я видях да сочи към един ъгъл на оранжерията, където в мрака се различаваше старо писалище. Повърхността му бе покрита с фин слой прах. Един паяк лазеше по него, оставяйки миниатюрна диря. Коленичих и издухах прашната покривка. Сив облак се вдигна във въздуха. На писалището лежеше подвързан с кожа том, отворен по средата. Под стара фотография в цвят сепия, залепена за хартията, с изящен почерк бе написано: „Арл, 1903“. Снимката показваше две сиамски близначки, свързани в областта на торса. Облечени в празнични рокли, двете сестри бяха отправили към камерата най-тъжните усмивки на света.

Марина взе да разгръща страниците. Бележникът се оказа най-обикновен албум за стари фотографии. Ала в образите, които съдържаше, нямаше нищо обикновено и нормално. Снимката на сиамските близначки бе само предизвестие за онова, което ни очакваше нататък. Пръстите на Марина обръщаха лист след лист и тя разглеждаше тези фотографии със смесица от захлас и отвращение. Хвърлих един поглед и усетих странно мравучкане по гърба.

— Природни феномени… — промълви Марина. — Същества с различни форми на уродство, които преди са били изпращани и цирковете…

Смущаващата сила на тези образи ме шибна като камшик. Тъмната опака страна на природата разкриваше чудовищното си лице. Невинни души, пленени в страхотно деформирани тела. В продължение на няколко минути мълчаливо разгръщахме страниците на албума. Една по една снимките ни показваха — съжалявам, че ще трябва да го кажа — кошмарни създания. При все това физическите уродства не успяваха да скрият пълните с безутешно отчаяние, ужас и самота погледи, които пламтяха на тези лица.

— Боже мой… — прошепна Марина.

На всички фотографии бяха отбелязани годината и мястото: Буенос Айрес, 1893. Бомбай, 1911. Торино, 1930. Прага, 1933… Трудно ми бе да отгатна кой — и защо — би събрал подобна колекция. Истински каталог на ада. Най-сетне Марина откъсна поглед от албума и се отправи към сенките. Опитах се да сторя същото, но не бях способен да се отърся от мъката и ужаса, които лъхаха от заснетите образи. И хиляда години да живеех, пак нямаше да забравя погледа на ни едно от тия създания. Затворих албума и се обърнах към Марина. Чух я да въздиша в полумрака и се почувствах незначителен, не ми идваше на ум какво да направя или да кажа. Нещо в тези фотографии я бе смутило дълбоко.

— Добре ли си…? — попитах аз.

Тя кимна мълчаливо, почти затворила очи. Изведнъж нещо отекна в помещението. Огледах плаща от сенки, който ни обгръщаше. Чух отново звука — странен, неопределим. Враждебен. Опасен. Тогава усетих една смрад на гнилоч, остра и противна. Достигаше до нас от тъмата като дъха на някакъв див звяр. Почувствах със сигурност, че не сме сами. Още някой се спотайваше там. Наблюдаваше ни. Марина се взираше като вцепенена в стената от мрак около нас. Хванах я за ръката и я поведох към изхода.

Когато излязохме оттам, ситният дъждец бе посребрил улиците. Минаваше пладне. Извървяхме обратния път, без да разменим дума. В дома на Марина Жерман ни очакваше за обяд.