Карлос Сафон - Марина

Пъхнах се през оградата. Блясъкът на светкавиците насочваше стъпките ми към жилището. Херувимите на фонтана ме приветстваха. Зъзнейки от студ, стигнах до задната врата към кухнята. Беше отворена. Влязох. Къщата тънеше в пълен мрак. Спомних си думите на Жерман за липсата на електричество.

Чак тогава се сетих, че всъщност никой не ме беше поканил. Вече за втори път се вмъквах в този дом без никакъв претекст. Мислех да си тръгна, но бурята виеше отвън. Въздъхнах. Ръцете ме боляха от студ и едва усещах върховете на пръстите си. Закашлях се като куче и почувствах как сърцето ми пулсира в слепоочията. Дрехите ми бяха залепнали за тялото, студени като лед. „Давам цяло царство за един пешкир“, помислих си аз. Сетне се провикнах:

— Марина?

Ехото от гласа ми се стопи в голямата къща. Осъзнах, че отвсякъде ме обгръща покров от сенки. Единствено сиянието на светкавиците, което проникваше през прозорците, разкриваше бегли картини, проблясвайки като камера.

— Марина? — настоях отново. — Аз съм, Оскар…

Плахо пристъпих навътре в къщата. Подгизналите ми обувки издаваха лепкав звук, докато вървях. Спрях се в салона, където бяхме обядвали предния ден. Масата беше празна, столовете — изоставени.

— Марина? Жерман?

Не получих отговор. Различих в сумрака свещник с дръжка и кутия кибрит върху една конзола. Сбръчканите ми, безчувствени пръсти успяха да запалят пламък едва от петия опит.

Вдигнах нагоре примигващата свещ. Призрачна светлина заля стаята. Тихо поех към коридора, по който бях видял да изчезват Марина и баща й предния ден.

Коридорът водеше към друг голям салон, който също бе увенчан с кристален полилей. Висулките му проблясваха в сумрака като въртележка от диаманти. Къщата бе изпълнена с полегати сенки, които бурята отвън проектираше през стъклата на прозорците. Стари мебели и кресла почиваха под бели чаршафи. Мраморно стълбище водеше към първия етаж. Приближих се до него, чувствайки се като натрапник. Две жълти очи искряха в горната част на стълбата. Чух мяукане. Кафка . Въздъхнах с облекчение. След миг котаракът се оттегли назад в сенките. Спрях се и се огледах. Стъпките ми бяха оставили диря в праха.

— Има ли някой тук? — извиках отново, без да получа отговор.

Представих си какъв е бил този голям салон преди десетилетия, в цялата му прелест — с оркестър и десетки танцуващи двойки. Сега изглеждаше като салона на потънал кораб. Стените бяха покрити с маслени платна. Всичките бяха портрети на една и съща жена. Разпознах я — това бе жената от картината, която бях видял в онази нощ, когато за пръв път се вмъкнах в къщата. Съвършенството и магията на линията, както и светлината в тези картини бяха почти свръхестествени. Запитах се кой ли ще да е художникът. Дори за мен бе очевидно, че всичките творби са дело на една и съща ръка. Дамата сякаш ме наблюдаваше от всички страни. Не беше трудно да се забележи огромната прилика на тази жена с Марина. Същите устни на едно бледо, почти прозрачно лице. Същата фигура, стройна и крехка като порцеланова статуетка. Същите пепелявосиви очи, печални и бездънни. Усетих как нещо се допря до глезена ми. Кафка мъркаше в краката ми. Наведох се и го погалих по сребристата козина.

— Къде е стопанката ти, а?

В отговор той измяука меланхолично. Нямаше никого в къщата. Чувах трополенето на дъжда по покрива. Сякаш хиляди изтъкани от вода паяци тичаха по тавана. Предположих, че Марина и Жерман са излезли по някаква причина, която не можех да отгатна. Във всеки случай не беше моя работа. Помилвах Кафка и реших, че трябва да си тръгна, преди да са се върнали.

— Един от двама ни е излишен тук — прошепнах на Кафка . — И това съм аз.

Изведнъж космите по гърба на котарака настръхнаха като шипове. Почувствах как мускулите му се изопнаха като стоманени въжета под ръката ми и той измяука панически. Тъкмо се чудех какво ли би могло така да уплаши животното, когато я долових. Онази миризма. Смрадта на гниещо животно, която бяхме усетили в оранжерията. Догади ми се.

Вдигнах поглед. Завеса от дъжд забулваше прозореца на салона. Отсреща различих неясните очертания на ангелите във фонтана. Инстинктивно разбрах, че нещо не е както трябва. Сред статуите имаше още една фигура. Надигнах се и бавно пристъпих към прозореца. Един от силуетите се извърна. Вцепених се на място. Не можех да различа чертите, виждах само една тъмна фигура, загърната с наметка. Бях сигурен, че непознатият ме наблюдава — и явно знаеше, че и аз го наблюдавам. Останах неподвижен в продължение на една безкрайна минута. След секунди фигурата се оттегли в мрака. Когато една мълния озари градината, непознатият вече не беше там. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че заедно с него бе изчезнало и онова зловоние.