Карлос Сафон - Марина

Когато навършил шестнайсет години, баща му заявил, че във фамилията нямало място за безделници и лентяи. Ако синът упорствал в „творческите“ си намерения, щял да се озове във фабриката като момче за всичко или каменоделец, или пък в легиона — изобщо в коя да е институция, способна да закали характера му и да направи от него полезен човек. Жерман избрал да избяга от къщи, но цивилната гвардия го върнала обратно двайсет и четири часа по-късно.

Отчаян и разочарован от тоя първороден син, родителят предпочел да насочи надеждите си към втория си син Гаспар, който умирал от желание да усвои текстилния бизнес и проявявал по-голяма склонност да продължи семейната традиция. Понеже се страхувал за икономическото бъдеще на Жерман, старият Блау прехвърлил на негово име имението в Сариа, което от години било полуизоставено. „Макар и да срамиш всички ни, аз не съм работил като роб, за да остане някое от моите деца на улицата“ — казал бащата. На времето си имението било на голяма почит сред важните персони, но вече никой не се занимавал с него. Минавало за прокълнато. Говорело се, че именно това място било сцена на тайните срещи между Диана и безпътния Салват. По този начин, по ирония на съдбата, къщата преминала в ръцете на Жерман. Малко по-късно, с тайната подкрепа на своята майка, той станал ученик на самия Ким Салват. Още първия ден учителят го погледнал право в очите и изрекъл следните думи:

— Първо, не съм твой баща и познавам майка ти само по лице. Второ, животът на художника е свързан с рискове, несигурност и — почти винаги — бедност. Ти не избираш този живот; той избира теб. Ако имаш някакви съмнения относно първото или второто, по-добре веднага излез през тази врата.

Жерман останал.

За бащата на Марина годините на чиракуване при Ким Салват били скок в един друг свят. За пръв път открил, че някой вярвал в него, в дарованието му и в способността му да стане нещо повече от бледо копие на баща си. Почувствал се друг човек. За шест месеца научил повече неща и се развил повече, отколкото през целия си дотогавашен живот.

Салват бил щедър човек, голям оригинал и любител на светските наслади. Рисувал само нощем и въпреки че не бил хубавец (приличал най-вече на мечок), минавал за истински покорител на сърца, надарен със загадъчно умение да съблазнява, което владеел едва ли не по-добре и от четката.

Ослепително красиви модели и дами от висшето общество се стичали в ателието му с желание да му позират — и нещо повече, както подозирал Жерман. Салват бил добър познавач на вина, поети, легендарни градове и техники на креватна акробатика, внесени от Бомбай. През своите четирийсет и седем години бил живял доста бурно. Винаги казвал, че човеците оставяли живота да се изнизва така, сякаш щял да трае вечно — и тъкмо това ги погубвало. Надсмивал се над живота и смъртта, над божественото и над земното. Умеел да готви по-добре от големите майстори готвачи от кулинарния пътеводител „Мишлен“, а пък ядял като хала. През времето, което прекарали заедно, Ким Салват станал не само учител на Жерман, но и негов най-добър приятел. Жерман винаги съзнавал, че на него дължал всичко, което успял да постигне в живота си — като човек и като живописец.

Салват бил един от малцината привилегировани, които владеели тайната на светлината. Казвал, че светлината е своенравна балерина, която добре познава своя чар. В неговите ръце тя се преобразявала в чудни линии, които озарявали платното и разтваряли двери в душата. Или поне така гласял рекламният текст на изложбените му каталози.

— Да рисуваш означава да пишеш със светлина — твърдял Салват. — Най-напред трябва да усвоиш нейната азбука; после и граматиката й. Едва тогава ще овладееш стила и магията.

Именно Ким Салват разширил кръгозора на Жерман, като го водел със себе си по време на пътуванията си. Така пребродили Париж, Виена, Берлин, Рим… Жерман скоро проумял, че уменията на учителя му да продава картините си не отстъпвали на творческите му умения; може би дори ги превъзхождали. В това се криел ключът към неговия успех.

— На всеки хиляда души, които си купуват картина или друго произведение на изкуството, само един има поне бледа представа с какво се сдобива — обяснявал му Салват с усмивка. — Останалите не купуват творбата, те купуват твореца — онова, което са чували и най-вече онези представи, които сами са си създали за него. Тоя занаят, Жерман, е като да продаваш знахарски илачи или любовно биле. Разликата е само в цената.