Карлос Сафон - Марина

Често наблюдавах бащата и дъщерята, без те да си дават сметка. Гледах ги как лудуват, четат или седят мълчаливо, изправени един срещу друг пред шахматната дъска. Невидимата връзка, която ги свързваше, и този отделен свят, който си бяха изградили, далече от всичко и от всички — това бе наистина нещо вълшебно. Понякога се боях да не би присъствието ми да наруши този мираж. Имаше дни, в които, връщайки се в интерната, се чувствах най-щастливия човек на земята само задето можех да споделя света им.

По незнайни причини държах това приятелство в тайна. На никого не бях разказал нищо за тях двамата, дори и на моя другар Хота Ефе. Само за няколко седмици Жерман и Марина се бяха превърнали в мой таен живот и — ако трябва да бъда честен — в единствения живот, който желаех да живея. Спомням си един случай, когато Жерман се оттегли да си почива рано, извинявайки се, както винаги, със своите изящни маниери на джентълмен от деветнайсети век. Аз останах насаме с Марина в стаята с портретите. Със загадъчна усмивка тя ми каза, че е започнала да пише по мен. Това ме потресе.

— По мен? Как така пишеш по мен?

— Искам да кажа, че пиша за теб, а не върху теб, използвайки те като писалище.

— Разбрах, поне дотолкова ми стига акълът.

Марина се наслаждаваше на внезапното ми безпокойство.

— Какво се чудиш тогава? — попита тя. — Или може би имаш толкова ниско мнение за себе си, та не мислиш, че си струва да се пише за теб?

Не знаех какво да отговоря на такъв въпрос. Предпочетох да променя стратегията и да премина в настъпление. На това ме бе научил Жерман по време на уроците по шах. Основен стратегически похват: когато те спипат по бели гащи, надай вик и се хвърли в атака.

— Е, щом е така, не ти остава нищо друго, освен да ми дадеш да го прочета — заявих аз.

Марина колебливо повдигна вежда.

— Имам правото да знам какво се пише за мен — добавих.

— Може би няма да ти хареса.

— Може би не, а може би да.

— Ще си помисля.

— Добре, ще чакам.

Студът се спусна над Барселона по обичайния си начин — досущ като метеорит. Само за един ден температурите спаднаха рязко като спукан балон. Армии от палта излязоха от запаса, замествайки леките есенни пардесюта. Стоманени небеса и силни ветрове, които хапеха ушите, превзеха улиците на града. Жерман и Марина ми устроиха изненада, като ми подариха една вълнена шапка, която навярно струваше цяло състояние.

— Това е за предпазване на идеите, приятелю Оскар — обясни Жерман. — Важното е да не ви замръзне мозъкът.

Към средата на ноември Марина ми съобщи, че двамата с баща й трябвало да заминат за Мадрид за една седмица. Един пекар от Ла Пас, светило в медицинските среди, се съгласил да подложи Жерман на някакво лечение, което още било в експериментален стадий и било приложено само няколко пъти в цяла Европа.

— Разправят, че тоя лекар правел чудеса, знае ли човек… — рече Марина.

Сякаш камък ме затисна при мисълта да прекарам цяла седмица без тях. Напразно се помъчих да скрия това. За Марина бях ясен като разтворена книга. Тя ме потупа по ръката.

— Хей, става дума само за една седмица! После пак ще се видим.

Кимнах, неспособен да намеря утешителни думи.

— Говорихме вчера с Жерман дали ще можеш евентуално да се грижиш за Кафка и за къщата, докато ни няма… — поде тя.

— Разбира се. Ще направя всичко, каквото е необходимо.

Лицето й грейна.

— Дано този доктор да излезе толкова добър, колкото разправят — казах аз.

Марина ме изгледа в течение на един дълъг миг. Зад усмивката й пепелявосивите очи излъчваха една светла тъга, която ме обезоръжи.

— Дано.

Влакът за Мадрид потегляше от Френската гара в девет сутринта. Аз се бях измъкнал тайно от интерната на разсъмване. Със спестяванията, които имах, поръчах такси, за да взема Жерман и Марина и да ги откарам до гарата. Неделната сутрин бе потопена в синкава мъгла, която се разнесе под кехлибарените лъчи на плахата зора. Изминахме голяма част от пътя в мълчание. Таксиметровият апарат на стария „Сеат 1500“ цъкаше като метроном.

— Не биваше да се затруднявате, приятелю Оскар — каза Жерман.

— Това не е никакво затруднение — отвърнах. — Дърво и камък се пукат от студ и няма защо да ни измръзне душата, нали?

Когато стигнахме до гарата, Жерман се настани в едно кафене, а двамата с Марина отидохме на гишето да платим запазените билети. На раздяла Жерман ме прегърна тъй силно, че едва се сдържах да не заплача. С помощта на един носач той се качи във вагона и ни остави насаме с Марина, за да се сбогуваме. Ехото на хиляди гласове и изсвирвания глъхнеше под огромния свод на гарата. Двамата се гледахме почти изкосо и мълчахме.