Карлос Сафон - Марина

Къщата преживяла такива бляскави времена, каквито не познавала дотогава. Жерман рисувал неспирно, обладан от една енергия, необяснима дори за самия него. Творбите му започнали да се котират във висшите кръгове и не след дълго да имаш „платно на Блау“ станало необходимо условие в доброто общество. Изведнъж и баща му започнал публично да се гордее с успеха на сина си. „Винаги съм вярвал, че има талант и един ден ще триумфира“, „то си му е в кръвта, като на всички от рода Блау“ и „няма по-горд баща от мен“ — тези станали любимите фрази на родителя и толкова често ги повтарял, че накрая сам повярвал в тях. Търговци и галеристи, които преди години дори не си правели труда да поздравяват Жерман, сега се чудели как да му угодят. И сред целия този вихър от суета и лицемерие, той никога не забравял наученото от Салват.

Оперната кариера на Кирстен също се радвала на огромен успех. В епохата, когато грамофонните плочи на седемдесет и осем оборота били пуснати в продажба, нейният глас бил един от първите, които обезсмъртили музикалния репертоар. Това били щастливи и светли години в имението в Сариа, години, в които всичко изглеждало възможно и нямало сенки на хоризонта.

Никой не отдавал особено значение на световъртежите и припадъците на Кирстен, докато не станало прекалено късно. Успехът, пътуванията, напрежението от премиерите — това били обичайните обяснения за състоянието й. В деня, когато била прегледана от доктор Кабрилс, две новини завинаги променили нейния свят. Първо: Кирстен била бременна. Второ: някаква неизлечима болест на кръвта бавно я погубвала. Оставала й една година живот, в най-добрия случай две.

Същия ден, на излизане от лекарския кабинет, тя поръчала и магазина за швейцарски часовници на Виа Аугуста един златен часовник с посвещение за Жерман.

К.А.

Този часовник щял да отброява часовете, които им оставало да прекарат заедно.

Кирстен напуснала сцената и своята кариера. Галапредставлението, с което се сбогувала с публиката в „Лисео“ в Барселона, било „Лакме“ на Делиб — нейния любим композитор. Никой повече нямало да чуе глас като този. През месеците на бременността й Жерман нарисувал серия портрети на съпругата си, които превъзхождали цялото му дотогавашно творчество. Никога не пожелал да ги продаде.

На двайсет и шести септември 1964 г. в къщата в Сариа се родило едно момиченце със светла косица и пепелявосиви очи — същите като майчините. То щяло да се казва Марина, а на лицето му винаги щели да са изписани образът и сиянието на майка му. Кирстен Ауерман починала шест месеца по-късно, в същата стая, в която дала живот на дъщеря си и където прекарала най-щастливите си часове с Жерман. Съпругът й държал ръката й, бледа и трепереща, между своите длани. Вече била студена, когато зората я отнесла като въздишка.

Месец след смъртта й Жерман влязъл отново в ателието си, което се намирало на тавана на семейното жилище. Малката Марина си играела в нозете му. Бащата взел четката и се опитал да прокара една линия върху платното. Очите му се напълнили със сълзи и четката паднала от ръката му. Жерман Блау никога повече не се върнал към рисуването. Вътрешната му светлина замлъкнала завинаги.

През остатъка от есента посещенията ми в дома на Жерман и Марина се превърнаха във всекидневен ритуал. Денем сънувах наяве в клас, очаквайки мига, когато щях да се измъкна в посока към онази тайна уличка. Там ме чакаха новите ми приятели — с изключение на понеделниците, в които Марина придружаваше баща си до болницата, където го лекуваха. Пиехме кафе и бъбрехме в сумрачните стаи. Жерман се съгласи да ме научи да играя шах. Въпреки неговите уроци, на Марина й стигаха пет-шест минути, за да ми обяви шах и мат, ала аз не губех надежда.

Малко по малко, почти неусетно, техният свят стана и мой свят. Домът им, спомените, които сякаш се носеха във въздуха… ставаха и мои. Открих, че Марина не ходеше на училище, за да не оставя баща си сам и да може да се грижи за него. Обясни ми, че Жерман я е научил да чете, да пише и да мисли.

— Цялата география, тригонометрия и аритметика на света са безполезни, ако не се научиш да мислиш със собствената си глава — оправдаваше се Марина. — А това не ти го преподават в никое училище. Няма го в учебната програма.

Жерман бе разкрил пред нея света на изкуството, историята, науката. Александрийската библиотека на дома се бе превърнала в нейна вселена. Всяка от книгите там бе врата към нови светове и нови идеи. Една вечер в края на октомври бяхме седнали на перваза на един прозорец на втория етаж, откъдето наблюдавахме далечните светлини на Тибидабо. Марина ми призна, че мечтата й е да стане писателка. Имаше си един сандък, пълен с разкази и истории, които започнала да пише, откакто навършила девет години. Когато я помолих да ми покаже нещо, написано от нея, тя ме погледна, сякаш бях пиян, и заяви, че и дума не може да става за това. „Тая работа е като шаха“, помислих си аз. Търпение му е майката.