Карлос Сафон - Марина

Изведнъж капачето на шпионката се отмести. Нишки светлина пронизаха мрака. Гласът, който се разнесе, беше грапав като пясък. Глас на човек, който не е разговарял седмици наред, може би и месеци.

— Кой е?

— Господин Колвеник? Михаил Колвеник? — попитах аз. — Дали бихме могли да поговорим за малко, ако обичате?

Капачето на шпионката рязко се захлопна. Тишина. Канех се да позвъня отново, когато вратата на жилището се отвори.

Един силует се очерта на прага. Някъде отвътре долиташе звукът от капещ кран на чешма.

— Какво искаш, синко?

— Господин Колвеник?

— Не съм Колвеник — прекъсна ме гласът. — Казвам се Сентис. Бенжамин Сентис.

— Прощавайте, господин Сентис, но ми дадоха този адрес и…

Подадох му визитката, която ми бе връчил носачът на гарата. Една скована ръка я сграбчи и мъжът, чието лице не можех да видя, мълчаливо я разглежда доста време, преди да ми я върне.

— Михаил Колвеник от дълги години не живее тук.

— Познавате ли го? — попитах. — Навярно бихте могли да ми помогнете?

Последва друго продължително мълчание.

— Влез — каза най-сетне Сентис.

Бенжамин Сентис беше едър мъж, който явно прекарваше дните си по халат от тъмночервен фланелен плат. Между устните му висеше угаснала лула, а лицето му красяха едни от ония мустаци, които се съединяват с бакенбардите — стил а ла Жул Верн. Апартаментът му се намираше над джунглата от покриви на стария квартал и бе изпълнен с ефирна светлина. Кулите на катедралата се виждаха на известно разстояние, а в далечината изплуваше възвишението Монжуик. Стените бяха голи. Едно пиано събираше прах, а подът бе заринат с кашони с вестници, които вече не се печатаха. В този дом нямаше нищо, което да говори за настоящето. Бенжамин Сентис живееше в минало предварително време.

Седнахме в стаята, която гледаше към балкона, и Сентис отново разгледа визитката.

— Защо търсиш Колвеник? — попита той.

Реших да му разкажа всичко от самото начало, от посещението на гробището до странната поява на дамата в черно на Френската гара същата сутрин. Мъжът ме слушаше със зареян поглед, без да изразява никаква емоция. Когато приключих разказа си, между нас се възцари неловко мълчание. Сентис ме изгледа втренчено. Погледът му бе като на вълк — студен и пронизващ.

— Михаил Колвеник живя в този апартамент четири години — това бе скоро след пристигането му в Барселона — рече той. — Тук някъде още се подмятат някои от неговите книги. Те са всичко, което е останало от него.

— Случайно да имате сегашния му адрес? Знаете ли къде бих могъл да го намеря?

Сентис се изсмя.

— Пробвай в пъкъла.

Погледнах го с недоумение.

— Михаил Колвеник умря през 1948 г.

Според сведенията, които получих от Бенжамин Сентис онази сутрин, Михаил Колвеник пристигнал в Барселона в края на 1919 г. По онова време едва бил прехвърлил двайсетте. Родом от Прага, младежът бягал от една Европа, опустошена от Световната война. Не знаел нито дума каталонски или кастилски 7 7 Т.е. испански език. Испанците наричат езика си español (испански), когато го съпоставят с други езици (напр. френски, английски), но използват термина castellano (кастилски), когато го сравняват с други местни езици на територията на Испания (напр. галисийски, баски и каталонски). , въпреки че говорел свободно френски и немски. Нямал пари, нито пък приятели или познати в този сложен и враждебен град. Първата си нощ в Барселона прекарал в дранголника, тъй като го сварили да спи в един вход, където се бил скрил от студа. В затвора двама съкилийници, обвинени в грабеж, нападение и умишлен палеж, решили да му дръпнат един бой под предлог, че страната пропадала заради разни въшливи чужденци. Трите счупени ребра, контузиите и вътрешните травми след време щели да се възстановят, но слуха на лявото си ухо Колвеник загубил завинаги. „Повреда на слуховия нерв“ — отсъдили лекарите. Лошо начало. Ала Михаил Колвеник винаги казвал, че онова, което започва зле, с течение на времето може само да се подобри. Десет години по-късно той щял да се превърне в един от най-богатите и влиятелни хора в Барселона.

В болничното отделение на затвора се запознал с човека, който с годините щял да стане най-добрият му приятел — един млад лекар от английски произход на име Жоан Шели. Доктор Шели говорел малко немски и от собствен опит знаел какво е да се чувстваш другоземец в чужда страна. С негова помощ след изписването си от болницата Колвеник си намерил работа в едно малко предприятие на име „Вело-Гранел“. Фирмата „Вело-Гранел“ произвеждала ортопедични стоки и медицински протези. Мароканските кризи 8 8 Марокански кризи — остри международни конфликти през 1905 и 1911 г., предизвикани от борбата на някои европейски държави (главно Франция и Германия) за Мароко. и Световната война в Европа били създали огромен пазар за такива артикули. За по-голяма слава на банкери, канцлери, генерали, борсови агенти и други бащи на отечеството, хиляди хора били съсипани и осакатени за цял живот в името на свободата, демокрацията, властта, расата или флага.