Карлос Сафон - Марина

В последвалите години Колвеник изгубил състоянието си. Имението му се превърнало в порутен замък, където царял мрак. Прислужниците го напуснали, след като месеци наред не могъл да им даде заплати. Единствено неговият личен шофьор му останал верен. Плъзнали какви ли не потресаващи слухове. Говорело се, че съпрузите живеели сред плъхове, бродейки из коридорите на онази гробница, в която се били затворили приживе.

През декември 1948 г. страховит пожар погълнал имението на семейство Колвеник. Пламъците се виждали чак от Матаро̀ 9 9 Главен град на каталонския окръг Маресме в провинция Барселона, на 30 км от град Барселона. , писал вестник „Ел Бруси“. Днес онези, които помнят произшествието, твърдят, че небето на Барселона се превърнало в алено платно и че на разсъмване облаци от пепел се носели над града, докато тълпата наблюдавала безмълвно димящия скелет на развалините. Овъглените тела на Колвеник и Ева били намерени на най-горния етаж, съединени в прегръдка. Този образ се появил на снимката на титулната страница на „Ла Вангуардия“ под заглавието „Краят на една епоха“.

В началото на 1949 г. историята на Михаил Колвеник и Ева Иринова започнала да избледнява от паметта на Барселона. Големият модерен град се променял необратимо и мистерията на „Вело-Гранел“ била просто част от едно легендарно минало, осъдено да се изгуби завинаги.

Разказът на Бенжамин Сентис ме преследва цяла седмица като крадливо промъкваща се сянка. Колкото повече разсъждавах над него, толкова повече ми се струваше, че в тази история имаше липсващи части. Друг въпрос бе какво точно липсваше. Тези мисли не ми даваха мира от сутрин до вечер, докато очаквах с нетърпение завръщането на Жерман и Марина.

Следобедите, щом свършех училище, отивах в дома им, за да проверя дали всичко е наред. Кафка винаги ме чакаше при главния вход, понякога с улов между лапите. Сипвах му мляко в паничката и беседвахме; по-точно казано, той си лочеше млякото, а аз си говорех сам. Неведнъж се изкушавах да се възползвам от отсъствието на собствениците, за да изследвам жилището, но устоявах на тази съблазън. Ехото на тяхното присъствие се долавяше във всяко кътче. Свикнах да чакам свечеряването в голямата празна къща, сгряван от невидимата им компания. Сядах в салона с картините и съзерцавах с часове портретите, които Жерман Блау бе нарисувал на съпругата си преди петнайсет години. В тях виждах една зряла Марина — жената, в която тя вече се превръщаше. Питах се дали някой ден аз щях да съм способен да сътворя нещо с подобна стойност. С каквато и да е стойност.

В неделята отидох най-стриктно на Френската гара. До пристигането на експреса от Мадрид оставаха още два часа. Заех се да убия времето, обикаляйки цялото съоръжение. Под купола му влакове и непознати се събираха като пилигрими. Винаги съм си мислел, че старите железопътни гари са едни от малкото магически места, които все още са останали на тоя свят. В тях призраците на спомени и сбогувания се смесват с началото на стотици пътувания до далечни дестинации, от които няма връщане. „Ако един ден се изгубя, нека ме потърсят на някоя железопътна гара“, помислих си аз.

Свирката на експреса от Мадрид ме изтръгна от моите идилични размишления. Влакът нахлу в гарата с пълна скорост. Навлезе в коловоза си и стенанието на спирачките изпълни пространството. Сетне той спря — бавно и полека, както съответстваше на тонажа му. Първите пътници започнаха да слизат — безименни силуети. Обходих с поглед перона, а сърцето ми биеше до пръсване. Десетки непознати лица минаваха край мен. Изведнъж се зачудих дали не съм сбъркал деня, влака, гарата, града или планетата. В този миг чух зад гърба си един глас, който не можех да сбъркам.

— Каква изненада, приятелю Оскар! Липсвахте ни.

— И вие на мен — отвърнах, като стиснах ръката на възрастния художник.

Марина тъкмо слизаше от вагона. Беше облечена със същата бяла рокля, която носеше в деня на заминаването. Усмихна ми се мълчаливо със светнал поглед.

— Е, как беше Мадрид? — небрежно попитах аз, като взех куфарчето на Жерман.

— Прекрасен! И седем пъти по-голям в сравнение с последния път, когато бях там — отвърна той. — Ако не спре да расте, някой ден тоя град просто ще прелее през краищата на платото.

Долових в тона му особена енергия и добро настроение. Надявах се това да е знак, че докторът от Ла Пас им е съобщил обнадеждаващи новини. Докато вървяхме към изхода и Жерман водеше оживен разговор с един слисан носач за големия напредък на железопътния транспорт, имах възможност да остана насаме с Марина. Тя силно стисна ръката ми.