Карлос Сафон - Марина

— Как мина всичко? — тихо попитах аз. — Жерман ми се вижда ободрен.

— Добре. Много добре. Благодаря ти, че дойде да ни посрещнеш.

— Аз ти благодаря, че се върна — рекох. — Барселона ми се струваше толкова пуста тия дни… Имам да ти разправям куп неща.

Спряхме едно такси пред гарата — стар „Додж“, който вдигаше повече шум и от експреса от Мадрид. Докато пътувахме нагоре по Лас Рамблас, Жерман наблюдаваше навалицата, пазарите и будките за цветя и се усмихваше доволно.

— Каквото и да говорят, в никой град на света няма такава улица, приятелю Оскар. Ню Йорк пасти да яде.

Марина слушаше одобрително коментарите на баща си, който изглеждаше оживен и подмладен след предприетото пътуване.

— Утре не е ли празник? — внезапно попита Жерман.

— Да.

— Тоест, няма да сте на училище…

— Така е.

Той прихна да се смее и за миг ми се стори, че виждам у него онова момче, което е бил някога, преди цели десетилетия.

— Я ми кажете, приятелю Оскар, зает ли сте утре?

В осем сутринта вече бях у тях, както ме бе помолил Жерман. Предната вечер бях обещал на моя наставник, че през седмицата всяка вечер ще посвещавам двойно повече часове на учене, ако ме освободи този понеделник — предвид на това, че беше празник.

— Не зная какво кроиш в последно време. Това тук не е хотел, но не е и затвор. Ти носиш лична отговорност за поведението си… — рече падре Сеги подозрително. — Дано да знаеш какво правиш, Оскар.

Когато стигнах до къщата в Сариа, заварих Марина в кухнята да приготвя една кошница със сандвичи и термос за напитките. Кафка следеше движенията й с голямо внимание и се облизваше.

— Къде отиваме? — попитах аз, заинтригуван.

— Изненада — отвърна тя.

След малко се появи и баща й, весел и жизнерадостен. Беше облечен като автомобилен състезател от двайсетте години на века. Ръкува се с мен и ме попита дали бих могъл малко да му помогна в гаража. Кимнах. За пръв път чувах, че имат гараж. Всъщност имаха цели три, както се уверих, когато заобиколих имота заедно с Жерман.

— Радвам се, че можахте да се присъедините към нас, Оскар.

Той се спря пред третата врата на гаража — хангар с размерите на малка къща, целият обрасъл с бръшлян. Лостът на вратата се отвори със скърцане. Облак прах се вдигна в мрака вътре. Гаражът изглеждаше така, сякаш не е бил отварян от двайсет години. Останки от стар мотоциклет, ръждясали инструменти и кутии, струпани под слой прах, дебел колкото персийски килим. Съгледах сиво брезентово платнище, покриващо нещо, което явно бе автомобил. Жерман улови единия край на платнището и ме помоли да хвана другия.

— Да броим до три, а? — попита той.

По дадения знак, двамата дръпнахме с все сила и брезентът се смъкна като булчински воал. Когато прашният облак се разнесе от ветреца, слабата светлина, която се процеждаше през клоните на дърветата, разкри едно видение. Ослепителен „Тъкър“ от петдесетте години с винен цвят и хромирани джанти дремеше във вътрешността на тази пещера. Смаяно изгледах Жерман. Той ми отвърна с горда усмивка.

— Вече не се правят такива коли, приятелю Оскар.

— Ще потегли ли? — попитах, оглеждайки автомобила, който — по моя преценка — беше музеен експонат.

— Това, което виждате пред себе си, е „Тъкър“, Оскар. Той не потегля; той препуска.

Един час по-късно тримата пълзяхме по шосето край брега. Жерман беше на волана, пременен като пионер на автомобилизма и с усмивка на човек, който е спечелил джакпота. Марина и аз пътувахме на предната седалка до него. Кафка имаше на свое разположение цялата задна седалка, където дремеше кротко. Всички други коли ни задминаваха, но пътуващите в тях се обръщаха, за да погледнат нашия „Тъкър“ с удивление и възхита.

— Когато има класа, скоростта е просто незначителна подробност — твърдеше Жерман.

Вече наближавахме Бланес 10 10 Туристически град на Коста Брава, на 60 км североизточно от Барселона. , а аз все още не знаех накъде пътуваме. Цялото внимание на Жерман бе погълнато от волана и не исках да нарушавам концентрацията му. Той шофираше със същата галантност, която го характеризираше във всяко отношение, като правеше път и на мравките и махаше за поздрав на велосипедистите, пешеходците и мотористите от цивилната гвардия. След като отминахме Бланес, една табела ни извести, че наближаваме крайбрежното градче Тоса де Мар 11 11 Курортен град на Коста Брава, на около 100 км североизточно от Барселона. . Извърнах се да погледна Марина, а тя ми намигна. Хрумна ми, че може би отиваме към крепостта на Тоса, но автомобилът заобиколи градчето и пое по тясното шосе, което продължаваше на север, следвайки брега. Това бе не шосе, а по-скоро една лента, увиснала между небето и високите скали, около които се виеше в стотици остри завои. Между клоните на боровете, които се бяха вкопчили в стръмните склонове, се виждаше морето, ширнало се като искрящо син покров. На стотина метра по-долу десетки малки заливчета и недостъпни завои чертаеха таен път между Тоса де Мар и курорта Пунта Прима, до пристанището на Сан Фелиу де Гишолс 12 12 Град, разположен на Коста Брава, важен пристанищен и туристически център. на около двайсет километра.