Карлос Сафон - Марина

Жерман бе задрямал; шапката му бе нахлупена над лицето, а Кафка лежеше в краката му. Марина наблюдаваше баща си с тъга. Възползвайки се от неговия сън, аз я хванах за ръката и двамата се отдалечихме към другия край на брега. Там седнахме върху една скала, излъскана от вълните, и аз й разказах всичко, което се бе случило в нейно отсъствие. Нищичко не пропуснах — като се почне от странната поява на дамата в черно на гарата, та до историята на Михаил Колвеник и фирмата „Вело-Гранел“, която чух от Бенжамин Сентис; не забравих и зловещото привидение в онази бурна нощ в къщата в Сариа. Марина ме изслуша безмълвно, с отсъстващ вид, зареяла поглед във водата, която образуваше малки въртопи в нозете й. Постояхме доста дълго така, смълчани, загледани в далечната постница на Сант Елм.

— Какво каза лекарят от Ла Пас? — попитах най-сетне аз.

Тя вдигна поглед. Слънцето клонеше към заник и меката кехлибарена светлина разкри плувналите й в сълзи очи.

— Че не остава много време…

Обърнах се и видях, че Жерман ни маха с ръка. Почувствах, че сърцето ми се сви и непоносима буца заседна в гърлото ми.

— Той не вярва — рече Марина. — Така е по-добре.

Погледнах я отново и се уверих, че бързо е избърсала сълзите си, придавайки си оптимистично изражение. Улових се, че я гледам втренчено и, без да зная откъде ми дойде такава смелост, се наведох към лицето й, търсейки устата. Марина сложи пръсти на устните ми и помилва лицето ми, като деликатно ме отблъсна. Миг по-късно се изправи и я видях да се отдалечава. Въздъхнах.

Станах и се отправих към Жерман. Когато се приближих, забелязах, че рисуваше нещо в един малък скицник. Спомних си, че от години не бе похващал ни молив, ни четка. Той вдигна поглед и ми се усмихна.

— Я да видим какво мислите за приликата, Оскар — рече безгрижно, като ми показа скицника.

Линиите на молива бяха сътворили върху листа лицето на Марина с изумително съвършенство.

— Великолепно е — промълвих.

— Харесва ли ви? Радвам се.

Фигурата на Марина се очертаваше на другия край на плажа, застанала неподвижно с лице към морето. Жерман погледна първо към нея, а после към мен. Откъсна листа и ми го подаде.

— Това е за вас, Оскар, за да не забравите моята Марина.

На връщане здрачът превърна морето в гьол от разтопена мед. Жерман шофираше усмихнат и неспирно ръсеше анекдотични случки от годините, които бе прекарал на волана на стария „Тъкър“. Марина го слушаше, като се смееше на преживелиците му и поддържаше разговора с невидими нишки на вълшебница. Аз си мълчах, залепил чело за стъклото и със свито сърце. По средата на пътуването Марина безмълвно взе ръката ми между своите длани.

Пристигнахме в Барселона на свечеряване. Жерман настоя да ме закара до вратите на интерната. Паркира пред оградата и ми подаде ръка. Марина слезе от колата и влезе заедно с мен. Присъствието й ме изгаряше и не знаех как да си тръгна оттам.

— Оскар, ако има нещо…

— Не, няма.

— Виж, Оскар, има неща, които ти не разбираш, но…

— Това е очевидно — прекъснах я аз. — Приятна вечер!

Обърнах се, за да притичам през градината.

— Почакай — каза Марина, застанала при оградата.

Спрях се при езерцето.

— Искам да знаеш, че днешният ден беше един от най-хубавите дни в живота ми — рече тя.

Когато се обърнах, за да й отговоря, вече си беше отишла.

Качих се по стълбите така, сякаш бух обут с оловни ботуши. Пътьом се разминах с някои от другарите си. Изгледаха ме с крайчеца на окото, сякаш бях непознат. Слуховете за моите загадъчни отсъствия вече бяха обиколили училището. Твърде малко ме беше грижа за това. Взех всекидневника, оставен на масата в коридора, и се усамотих в стаята си. Проснах се в леглото с вестника на гърдите. От коридора долитаха гласове. Запалих нощната лампичка и се потопих в нереалния за мен свят на новините от вестника. Името на Марина сякаш бе написано на всеки ред. „Ще ми мине“, помислих си. След малко рутинният тон на новините ме успокои. Най-доброто средство да забравиш собствените си проблеми е да четеш за чуждите. Войни, убийства, афери, измами, химни, паради и футбол. Светът следваше своя ход без промени. Продължих да чета с поолекнало сърце. Отначало не го забелязах. Беше кратко известие, просто за запълване на страницата. Сгънах вестника и го доближих до светлината.

Густаво Берсео (Барселона)

Тялото на Бенжамин Сентис, осемдесет и тригодишен, гражданин на Барселона, е било намерено в петък рано сутринта в едно отвърстие на четвъртия колектор на канализационната мрежа на Сиутат Вела. Не е известно как е попаднал трупът в този участък, затворен от 1941 г. насам. Смята се, че смъртта е причинена от спиране на сърцето. Според нашите източници обаче, и двете ръце на тялото на покойника са били ампутирани. Бенжамин Сентис, пенсионер, добил донякъде печална известност през четирийсетте години във връзка със скандала около фирмата „Вело-Гранел“, в която бил съдружник акционер. През последните години живеел уединено в малък апартамент на улица „Принсеса“, без налични роднини и почти разорен.