Карлос Сафон - Марина

След двайсетина минути Жерман спря край шосето. Марина с поглед ми даде знак, че сме пристигнали. Слязохме от колата и Кафка се отправи към боровете, сякаш познаваше пътя. Докато Жерман проверяваше дали е натиснал добре спирачките на своя „Тъкър“, за да не се сгромоляса долу, Марина се приближи към склона, който се спускаше в морето. Присъединих се към нея и погледнах разкрилата се сцена. В нозете ни един залив с формата на полумесец прегръщаше тясна ивица вода с прозрачно зелен цвят. По-нататък, в падината, лабиринтът от скали и плажове очертаваше една арка към Пунта Прима, където силуетът на постницата на Сант Елм се издигаше като часовой на върха на планината.

— Хайде, да вървим — подтикна ме Марина.

Последвах я през боровата гора. Пътеката пресичаше стар изоставен имот с къща, превзета от храсталака. Оттам една стълба, занитена в скалата, се спускаше до плажа от златисти камъни. При нашата поява ято чайки се издигна и отлетя на стръмните скали, които увенчаваха залива, образувайки нещо като базилика от камък, море и светлина. Водата беше тъй кристална, че човек можеше да различи всяка гънчица на пясъка под повърхността. Една остра скала стърчеше в центъра като нос на заседнал кораб. Носеше се силна миризма на море; бриз с привкус на сол галеше брега. Марина зарея поглед към хоризонта от сребро и мъгла.

— Това е най-любимото ми място на света — рече тя.

Марина настоя да ми покаже всички кътчета на скалистия бряг. Бързо осъзнах, че ме грози опасност да си разбия тиквата или да тупна презглава във водата.

— Не съм коза — уточних аз, опитвайки се да внеса малко здрав разум в тази идея за необезопасен алпинизъм.

Глуха за моите увещания, Марина се катереше по скални стени, огладени от морето, и се промъкваше през отвърстия, където приливът въздишаше като вкаменен кит. Аз, с риск да изгубя гордостта си, все очаквах, че в някакъв момент съдбата ще приложи спрямо мен всички членове от закона за гравитацията. Предвижданията ми скоро се сбъднаха. Марина бе прескочила от другата страна на едно мъничко островче, за да изследва някаква пещера в скалите. Казах си, че щом тя може да направи това, добре би било и аз да последвам примера й. Миг по-късно цопнах във водите на Средиземно море. Целият се разтреперих от студ и от срам. Марина разтревожено ме наблюдаваше от скалите.

— Добре съм — простенах аз. — Нищо ми няма.

— Студена ли е водата?

— Какво говориш! — смотолевих. — Топла е като чай.

Тя се усмихна и пред смаяния ми поглед изхлузи бялата си рокля и се гмурна в лагуната. След миг се появи до мен, като се заливаше от смях. По това време на годината постъпката й бе същинска лудост. Все пак реших да й подражавам. Поплувахме с енергични махове, а после се изтегнахме на слънце върху хладките камъни. Усещах забързания си пулс в слепоочията — не бих могъл да кажа със сигурност дали бе заради ледената вода, или защото прогизналото бельо на Марина вече не оставяше нищо скрито. Тя забеляза погледа ми и се надигна да си вземе роклята, която лежеше на скалите. Гледах я как върви между камъните; докато ги заобикаляше, всеки мускул на тялото й се очертаваше под влажната кожа. Облизах солените си устни и осъзнах, че съм изгладнял като вълк.

Прекарахме остатъка от следобеда край този скрит от света залив, като нагъвахме сандвичи от кошницата, докато Марина разказваше странната история на собственичката на извънградската вила, изоставена сред боровете.

Къщата някога принадлежала на една холандска писателка, която поради някаква загадъчна болест ослепявала малко по малко с всеки изминал ден. Знаейки каква участ я очаква, писателката решила да си построи едно убежище на скалистия бряг и да изживее в него последните си светли дни, обърната към плажа в съзерцание на морето.

— Тук едничката й компания били любимите й книги и немската овчарка Саша — разправяше Марина. — Когато загубила напълно зрението си, осъзнавайки, че очите й никога вече не ще видят някой изгрев над морето, помолила едни рибари, които често хвърляли котва в заливчето, да се погрижат за Саша. След няколко дни, на разсъмване, взела една лодка с гребла и навлязла в открито море. Никой повече не я видял.

По някаква причина заподозрях, че историята на холандската писателка е съчинена от Марина, и й загатнах какво си мисля.

— Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението, Оскар — отвърна ми тя. — Спомняме си само онова, което никога не се е случило.