Карлос Сафон - Марина

Цяла нощ не мигнах и само прехвърлях в ума си историята, която бях чул от Бенжамин Сентис. Неведнъж препрочетох известието за смъртта му, надявайки се да открия в него някакъв таен ключ измежду точките и запетаите. Старецът бе скрил от мен, че всъщност той е бил съдружникът на Колвеник във „Вело-Гранел“. Ако останалата част от разказа му почиваше на солидни факти, излизаше, че Сентис трябва да е бил синът на основателя на фирмата — синът, който наследил петдесет процента от акциите, когато Колвеник бил назначен за генерален директор. Това разкритие променяше местата на всички елементи от пъзела. Ако Сентис ме бе излъгал по този въпрос, можеше да ме е излъгал и за всичко останало. Светлината на деня ме завари буден, докато се опитвах да си изясня какво бе значението на цялата история и последвалата я развръзка.

Същия този вторник се измъкнах по време на обедното междучасие, за да се видя с Марина.

Тя сякаш за пореден път бе прочела мислите ми и ме чакаше в градината с един брой от вчерашния вестник в ръка. Един бегъл поглед ми стигаше, за да разбера, че вече бе прочела новината за смъртта на Сентис.

— Този човек те е излъгал…

— И сега е мъртъв.

Марина хвърли поглед към къщата, сякаш се боеше, че Жерман би могъл да ни чуе.

— Я по-добре да се поразходим — предложи тя.

Съгласих се, въпреки че трябваше да се върна в класната стая след по-малко от половин час. Краката сами ни отведоха до парка Санта Амелия, на границата с квартал Педралбес. В сърцето на парка се издигаше имение, реставрирано неотдавна като градски център. В един от някогашните салони сега се помещаваше кафене. Седнахме на една маса до широк прозорец. Марина прочете на глас новината, която аз вече почти бях научил наизуст.

— Никъде не се казва, че става дума за убийство — отбеляза тя не особено убедено.

— А нима е нужно? Човек, който е живял усамотено двайсет години, изведнъж бива открит мъртъв в канализационната мрежа, а отгоре на всичко някой се е позабавлявал да му отреже двете ръце, преди да зареже трупа му…

— Съгласна съм. Това си е чисто убийство.

— Това е даже нещо повече от убийство — продължих аз с изопнати нерви. — Какво е правел Сентис посред нощ в някакъв изоставен тунел на канализацията?

Един келнер, който отегчено бършеше чаши на бара, слушаше разговора ни.

— По-тихо — прошепна ми Марина.

Кимнах и се помъчих да се успокоя.

— Може би трябва да отидем в полицията и да им разкажем онова, което знаем — рече тя.

— Ама ние нищичко не знаем — възразих.

— Навярно знаем малко повече от тях. Преди една седмица някаква тайнствена жена ти изпраща визитка с адреса на Сентис и символа на черната пеперуда. Ти посещаваш Сентис, който отрича да знае нещо за това, но ти разказва някаква чудата история за Михаил Колвеник и фирмата „Вело-Гранел“, замесена в тъмни афери преди четирийсет години. По незнайни причини забравя да ти каже, че той самият е бил участник в тази история, че всъщност е синът на основателя на фирмата — човекът, за когото въпросният Колвеник създал две изкуствени ръце след нещастен случай във фабриката… Седем дена по-късно, Сентис бива открит мъртъв в клоаката…

— И без ортопедичните си ръце… — добавих аз, като се сетих, че Сентис не бе проявил охота да се здрависа с мен, когато ме прие в дома си.

Тръпки ме побиха при спомена за скованата му ръка.

— По някаква причина, когато влязохме в онази оранжерия, ние пресякохме пътя на нещо — казах, мъчейки се да подредя мислите си, — и сега сме се превърнали в част от него. Жената в черно се обърна към мен с тая визитка…

— Оскар, не знаем дали наистина се е обърнала към теб, нито какви са били мотивите й. Дори нямаме представа коя е…

— Тя обаче знае кои сме ние и къде да ни намери. А щом тя знае това…

Марина въздъхна.

— Да се обадим още сега на полицията и час по-скоро да забравим за цялата история — рече тя. — Хич не ми харесва, пък и не е наша работа.

— Напротив, наша работа е, още откакто решихме да проследим дамата от гробището…

Марина отклони поглед към парка. Две деца си играеха, опитвайки се да пуснат хвърчило. Без да откъсва очи от тях, тя бавно промълви:

— Какво предлагаш в такъв случай?

Отлично знаеше какво си бях наумил.

Слънцето залязваше зад църквата на Пласа Сариа, когато двамата с Марина поехме по Пасео де ла Бонанова в посока към оранжерията. Бяхме проявили благоразумието да вземем фенер и кутия кибрит. Свихме в улица „Ирадиер“ и навлязохме в усамотените пасажи, които граничеха с железопътната линия. Тътенът на влаковете, които се изкачваха към Валвидрера, се процеждаше през горичката. Не след дълго намерихме уличката, където бяхме изгубили дамата от поглед, и оградата на оранжерията, скрита в дъното.