Карлос Сафон - Марина

— Свали си панталоните — каза Марина с гръб към мен, докато тършуваше в домашната аптечка.

— Какво?

— Много добре ме чу.

Изпълних нареждането й и протегнах крака си над ръба на ваната. Разрезът се оказа по-дълбок, отколкото си бях мислел, а кожата по краищата бе добила пурпурен цвят. Усетих, че ми се гади. Марина коленичи до мен и го огледа внимателно.

— Боли ли те?

— Само когато го гледам.

Моята самозвана болногледачка взе едно памуче, напоено със спирт, и го доближи до разреза.

— Сега ще те щипе малко…

Когато спиртът опари раната, стиснах ръба на ваната с такава сила, че навярно съм оставил пръстовите си отпечатъци вдълбани в нея.

— Съжалявам — тихо рече Марина, като духаше върху раната.

— Аз съжалявам още повече.

Поех дълбоко въздух и затворих очи, докато тя продължаваше старателно да почиства порязаното място. Накрая постави върху него пластир, който взе от аптечката. Закрепи пластира с опитна ръка, без да откъсва поглед от това, което правеше.

— Те не преследваха нас — каза изведнъж Марина.

Не ми стана съвсем ясно какво имаше предвид.

— Онези фигури в оранжерията — добави тя, без да ме поглежда. — Търсеха албума с фотографиите. Не биваше да го взимаме със себе си…

Почувствах дъха й върху кожата си, докато ме превързваше с чиста марля.

— За онова, дето стана оня ден на плажа… — подхванах аз.

Марина спря и вдигна очи.

— Нищо.

Тя закрепи превръзката и ме загледа мълчаливо. Стори ми се, че се кани да ми каже нещо, но вместо това просто се изправи и излезе от банята.

Останах сам със свещите и с едни панталони, които не ставаха за нищо.

Когато се добрах до интерната, минаваше полунощ и всичките ми съученици вече си бяха легнали, въпреки че през ключалките на стаите им се процеждаха иглици светлина, които осветяваха коридора. Отидох на пръсти до стаята си. Затворих вратата извънредно внимателно и погледнах будилника на масичката. Часът бе почти един. Запалих лампата и измъкнах от чантата си албума с фотографиите, който бяхме взели от оранжерията.

Отворих го и се потопих отново в галерията от образи, които населяваха страниците му. На една снимка се виждаше ръка, чиито пръсти бяха съединени с ципи, досущ като на земноводно. До нея момиченце с руси къдрици, облечено в бяло, показваше почти демонична усмивка с остри кучешки зъби, щръкнали между устните му. Страница след страница, жестоки капризи на природата шестваха пред погледа ми. Двама братя албиноси с кожа, която сякаш щеше да се възпламени само от сиянието на свещ. Сиамски близнаци със свързани черепи, осъдени цял живот да се гледат лице в лице. Голо женско тяло, чийто гръбначен стълб бе изкривен като изсъхнал клон… Мнозина от заснетите бяха деца или юноши. Мнозина изглеждаха по-млади от мен. Почти нямаше зрели хора или старци. Дадох си сметка, че при такива нещастници продължителността на живота е твърде малка.

Спомних си думите на Марина, че този албум не е наш и че изобщо не биваше да го присвояваме. Сега, когато адреналинът вече се бе отдръпнал от кръвта ми, тази мисъл придоби ново значение. Разглеждайки албума, осквернявах една колекция от спомени, които не ми принадлежаха. Долавях, че тези изображения на човешка печал и несрета съставят, посвоему, семеен албум. Разгръщах многократно страниците му с надеждата да открия сред тях обединително звено, надхвърлящо пространството и времето. Накрая го затворих и го прибрах отново в чантата си. Загасих лампата и в съзнанието ми изникна образът на Марина, крачеща по своя пуст плаж. Гледах я как се отдалечава по брега, докато сънят усмири гласа на морето.

Поне за един ден дъждът се отегчи от Барселона и отмина на север. Като закоравял престъпник избягах от последния час тоя следобед, за да се срещна с Марина. Облаците се бяха отдръпнали като синя завеса. Слънцето бе опръскало улиците с ивици светлина. Тя ме чакаше в градината, съсредоточена над тайния си бележник. Щом ме видя, се погрижи да го затвори. Зачудих се дали я бях сварил да пише за мен, или за онова, което бяхме преживели в оранжерията.

— Как е кракът ти? — попита тя, стиснала бележника с две ръце.

— Ще оцелея. Ела, искам да ти покажа нещо.

Седнах до нея при фонтана и извадих албума. Отворих го и разлистих няколко страници. Марина въздъхна, без да продума, разстроена от тези изображения.

— Ето — казах, спирайки се на една фотография към края на албума. — Като станах тази сутрин, изведнъж направих връзката. Досега все не ми идваше на ум, но днес…