Карлос Сафон - Марина

Когато излязохме на открито, забелязах, че няколко тъмни силуета са ни препречили пътя към изхода от двора. Затичахме се в обратна посока към една постройка до дувара, който отделяше задния двор от линията на влака. Стъклените врати на постройката бяха зацапани от трупана с десетилетия мръсотия. И затворени. Разбих стъклото с лакът и напипах бравата от вътрешната страна. Тя поддаде и вратата се отвори навътре. Влязохме бързешком. Задните прозорци образуваха две петна от млечна светлина. Паяжината от електрическите кабели на влака се мержелееше от другата страна. Марина се обърна за миг, за да погледне назад. Ъгловати фигури се очертаваха на прага на постройката.

— Побързай! — извика тя.

Озърнах се отчаяно наоколо, търсейки нещо, с което да счупя прозореца. Ръждясалият труп на един стар автомобил гниеше в мрака. Манивелата на мотора лежеше отпред. Грабнах я и заудрях прозореца, като се предпазвах от пороя от стъкла. Нощният бриз ме лъхна в лицето и усетих разваления въздух, който се носеше от гърлото на тунела.

— Оттук!

Марина се надигна да прескочи през разбития прозорец, докато аз се взирах в силуетите, които бавно пълзяха към вътрешността на гаража. Размахах металната манивела с две ръце. Изведнъж фигурите се спряха и отстъпиха крачка назад. Погледнах ги недоумяващо и точно тогава чух онзи лек механичен звук над мен. Отскочих инстинктивно към прозореца в мига, в който едно тяло се откачи от тавана. Разпознах фигурата на безръкия полицай. Лицето му, както ми се стори, бе покрито с маска от грубо съшита мъртва кожа. Шевовете кървяха.

— Оскар! — извика Марина от другата страна на прозореца.

Хвърлих се през разтворената паст на счупеното стъкло. Видях как едно дълго остро парче проби плата на панталона ми. Усетих как сряза кожата ми чисто като с нож. Приземих се от другата страна и болката ме връхлетя отведнъж. Почувствах топла струя кръв под дрехата. Марина ми помогна да се изправя и се помъчихме да прескочим релсите на влака, за да минем от другата страна. В този момент нещо ме сграбчи за глезена и аз паднах ничком върху линията. Обърнах се слисан. Ръката на една чудовищна марионетка се бе вкопчила в крака ми. Подпрях се на едната релса и усетих, че металът вибрира. Далечната светлина на един влак се отразяваше в стените. Чух скърцането на колелата и усетих как земята под тялото ми се затресе.

Марина простена, виждайки, че към нас с пълна скорост се приближаваше влак. Коленичи в краката ми и напрегна всичките си сили, за да разтвори дървените пръсти, които ме стискаха. Светлините на влака я връхлетяха. Чух пронизващия вой на свирката. Куклата лежеше неподвижно; не отслабваше неумолимата си хватка. Марина се бореше с две ръце, за да ме освободи. Един от пръстите поддаде. Тя въздъхна. След по-малко от секунда тялото на онова същество се надигна и с другата си ръка сграбчи Марина за лакътя. С манивелата, която все още държах, заудрях с всички сили лицето на инертната фигура, докато разбих структурата на черепа. С ужас установих, че онова, което бях взел за дърво, всъщност бе кост. Имаше живот в това създание.

Грохотът на влака вече беше оглушителен и удавяше нашите викове. Камъните между релсите се тресяха. Светлината на железницата ни обгърна със сиянието си. Зажумях и продължих да удрям от цялата си душа и сърце онази зловеща марионетка, докато не почувствах, че главата й се отдели от тялото. Едва тогава лапите й ни освободиха от хватката си. Търкулнахме се на камъните, заслепени от светлината. Тонове стомана преминаха само на сантиметри от телата ни, изтръгвайки от релсите дъжд от искри. Край нас се разхвърчаха късове от изчадието, димящи като въглени, изскочили от клада.

Когато влакът отмина, отворихме очи. Обърнах се към Марина и й кимнах, за да й покажа, че съм невредим. Изправихме се бавно. Едва тогава ме прониза болката в крака. Марина преметна ръката ми през раменете си и така, с нейна помощ, успях да премина от другата страна на линията. Щом се озовахме там, се обърнахме да погледнем назад. Нещо мърдаше между релсите, блестейки на лунната светлина. Това бе една от дървените ръце, откъснати от колелата на влака. Тя правеше спазматични движения, които ставаха все по-редки, докато накрая замряха окончателно. Без да отроним дума, двамата с Марина се изкачихме през храсталака до една малка уличка, която водеше до улица „Англи“. Камбаните на църквата биеха в далечината.

За щастие, Жерман спеше в ателието си, когато пристигнахме. Марина тихичко ме заведе до една от баните, за да почисти раната на крака ми на светлината на свещите. Стените и подът бяха облицовани с емайлирани плочки, които отразяваха пламъчетата. В центъра се издигаше огромна вана, закрепена на четири железни крачета.