Карлос Сафон - Марина

— Госпожа Шели? — вежливо попитах аз.

Тя потвърди тази самоличност с поглед, искрящ от любопитство.

— Добър вечер — подхванах. — Казвам се Оскар. Разговарях с вас тази сутрин…

— Спомням си. Влезте, влезте…

Покани ни вътре. Мария Шели се движеше като балерина, която подскача между облаци на забавен кадър. Беше с крехко телосложение и излъчваше аромат на розова вода. Прецених, че навярно бе прехвърлила трийсетте, но изглеждаше по-млада. Една от китките й бе превързана, а лебедовата й шия бе увита с кърпа. Вестибюлът бе нещо като камера обскура, цялата в кадифе и опушени огледала. Домът миришеше на музей, сякаш въздухът, който се носеше в него, бе пленен между тези стени от десетилетия.

— Много сме ви признателни, че ни приехте. Това е моята приятелка Марина.

Мария спря погледа си върху Марина. Винаги ми е било много интересно да наблюдавам как жените се изучават една друга. Този случай не беше изключение.

— Приятно ми е — рече най-сетне Мария Шели, като провлачваше думите. — Баща ми е вече на възраст, а характерът му е малко променлив. Ще ви помоля да не го изморявате.

— Не се безпокойте — отвърна Марина.

Нашата домакиня ни даде знак да я последваме във вътрешността на жилището. Движенията й определено се отличаваха с въздушна лекота и гъвкавост.

— Та значи, казвате, че имате нещо, което е принадлежало на покойния господин Колвеник? — попита тя.

— Вие познавахте ли го? — попитах на свой ред.

Спомени от други времена озариха лицето й.

— Всъщност не… Но много съм слушала за него. Като дете — каза Мария по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Стените, облицовани с черно кадифе, бяха покрити с изображения на светци, мадони и страдащи мъченици. Килимите бяха тъмни и поглъщаха и малкото светлина, която се процеждаше през процепите на затворените прозорци. Докато следвахме нашата домакиня през тази галерия, аз се запитах колко ли време бе прекарала тук, сама с баща си. Дали се бе омъжвала, дали бе живяла, дали бе изпитвала обич или каквото и да е чувство извън потискащия свят на тези стени?

Мария Шели се спря пред една летяща врата и почука на нея.

— Татко?

Доктор Жоан Шели — или онова, което бе останало от него — седеше на едно кресло пред камината, увит с одеяла. Дъщеря му ни остави насаме с него. С мъка откъснах поглед от тънката й като на оса талия, докато се оттегляше. Възстарият доктор, в чието лице едвам можеше да се познае мъжът от снимката, която носех в джоба си, мълчаливо ни изучаваше. В погледа му се четеше мнителност. Едната му ръка леко потреперваше върху облегалката на креслото. Тялото му излъчваше неприятна миризма на болест, замаскирана с одеколон. Саркастичната му усмивка не криеше досадата, която му причиняваха светът и собственото му състояние.

— Времето прави с тялото онова, което глупостта прави с душата — рече той, сочейки сам себе си. — Разкапва го. Какво искате вие двамата?

— Питахме се дали бихте могли да ни кажете някои неща за Михаил Колвеник.

— Бих могъл, но не виждам защо — прекъсна ме докторът. — По негово време се изприказваха сума работи и всичко беше лъжа. Ако хората обмисляха поне една четвърт от онова, което говорят, този свят би бил същински рай.

— Да, но ние се интересуваме от истината — изтъкнах аз.

Старецът направи насмешлива гримаса.

— Човек не може да намери истината, синко. Тя намира него.

Опитах се да се усмихна сговорчиво, но вече подозирах, че този човек нямаше никакъв интерес да се разприказва. Долавяйки опасенията ми, Марина взе инициативата в свои ръце.

— Доктор Шели — благо подхвана тя, — в нашите ръце случайно попадна колекция от фотографии, която по всяка вероятност е принадлежала на господин Михаил Колвеник. На една от тези снимки се виждате вие и един от пациентите ви. По тази причина се осмелихме да ви обезпокоим, с надеждата да върнем колекцията на законния й собственик или на някое заинтересовано лице.

Този път не последва мъдра сентенция. Докторът изгледа Марина, без да крие учудването си. Запитах се защо ли на мен не ми бе хрумнала подобна уловка. Реших, че ще е по-добре да оставя Марина да изнесе тежестта на разговора.

— Не зная за какви фотографии говорите, госпожице…

— Става дума за един архив, който показва пациенти, страдащи от малформации… — уточни тя.

Искри пламнаха в очите на доктора. Бяхме засегнали оголен нерв. Въпреки всичко под тия одеяла имаше живец.

— Какво ви кара да мислите, че въпросната колекция е принадлежала на Михаил Колвеник? — попита той с престорено безразличие. — Или че аз имам нещо общо с нея?