Карлос Сафон - Марина

— Флориан? — прекъсна го Марина.

— Флориан беше главният съдебен инспектор — рече Шели с цялото презрение, което гласните струни му позволяваха да изрази. — Един хитрец, едно влечуго, което се мъчеше да си създаде име за сметка на „Вело-Гранел“ и Михаил Колвеник. Утешава ме само мисълта, че никога не можа да докаже нищо. Неговото упорство сложи край на кариерата му. Именно той раздуха оня скандал с телата…

— Телата?

Докторът потъна в продължително мълчание. Изгледа и двама ни и циничната усмивка отново заигра по устните му.

— Този инспектор Флориан… Знаете ли къде бихме могли да го намерим? — попита Марина.

— В някой цирк, при останалите палячовци — отвърна Шели.

— Познавахте ли Бенжамин Сентис, докторе? — обадих се аз, опитвайки се да подновя разговора.

— Разбира се — каза Шели. — Редовно общувах с него. Като съдружник на Колвеник, Сентис отговаряше за административния отдел на фирмата. Алчен човек, който не си знаеше мястото на тоя свят — това е моето мнение. Завистта го бе покварила.

— Знаете ли, че трупът на господин Сентис е бил намерен преди една седмица в канализацията? — попитах аз.

— Чета вестници — студено отвърна той.

— Не ви ли се видя странно?

— Не повече от останалото, което се появява в пресата — рече Шели. — Тоя свят е болен. А аз започвам вече да се изморявам. Имате ли други въпроси?

Канех се да го попитам за дамата в черно, но Марина ме изпревари, като усмихнато поклати глава. Шели протегна ръка към един звънец и го дръпна. Мария Шели чинно се появи, като не откъсваше поглед от краката си.

— Тези младежи вече си тръгват, Мария.

— Да, татко.

Надигнахме се да си вървим. Посегнах да си взема обратно фотографията, но треперещата ръка на доктора ме изпревари.

— Тази снимка ще си я задържа, ако нямате нищо против…

С тези думи ни обърна гръб и с жест нареди на дъщеря си да ни изпрати до вратата. Точно преди да изляза от библиотеката, се обърнах да хвърля един последен поглед на доктора и успях да видя как запрати снимката в огъня. Изцъклените му очи я гледаха как гори сред пламъците.

Мария Шели мълчаливо ни изпроводи до вестибюла и когато се озовахме там, ни отправи извинителна усмивка.

— Баща ми е труден човек, но с добро сърце… — оправда се тя. — Животът му е поднесъл много огорчения и понякога се държи сприхаво…

Тя ни отвори вратата и запали лампата на стълбището. Прочетох колебание в погледа й; като че ли искаше да ни каже нещо, но се боеше да го стори. Марина също забеляза това и й подаде ръка в знак на признателност. Мария Шели я стисна. Самотата сякаш се процеждаше през порите на тази жена като студена пот.

— Не зная какво ви е разказал баща ми… — рече тя, като сниши глас и уплашено погледна назад.

— Мария? — долетя гласът на доктора отвътре. — С кого разговаряш там?

Сянка помрачи лицето й.

— Идвам, татко, идвам…

Отправи ни последен отчаян поглед и влезе в апартамента. Докато се обръщаше, забелязах на шията й малък медальон. Бях почти готов да се закълна, че представляваше фигурка на пеперуда, разперила черните си криле. Вратата се затвори, преди да успея да се уверя напълно. Останахме на площадката, заслушани в гръмовния глас на доктора, който сипеше огън и жупел върху дъщеря си вътре в жилището. Лампата на стълбите угасна. За миг ми се стори, че долавям миризмата на разлагаща се плът. Идваше от някоя част на стълбището, сякаш някъде там в мрака имаше умряло животно. В този момент като че ли чух стъпки, които се отдалечаваха нагоре и вонята — или просто моето усещане — изчезна.

— Да си вървим оттук — казах аз.

Докато вървяхме обратно към дома на Марина, забелязах, че тя ме наблюдаваше с крайчеца на окото.

— Няма ли да прекараш коледните празници със семейството си?

Поклатих глава, зареял поглед към уличния трафик.

— Защо не?

— Родителите ми постоянно пътуват. Вече от няколко години не прекарваме Коледа заедно.

Без да искам, гласът ми прозвуча остро и враждебно. Изминахме остатъка от пътя в мълчание. Изпратих Марина до оградата на голямата къща и там се сбогувах с нея.

Крачех към интерната, когато заваля. Видях в далечината редицата прозорци на четвъртия етаж. Само два-три от тях светеха. Повечето ученици бяха заминали за коледната ваканция и нямаше да се върнат в рамките на три седмици. Всяка година се случваше едно и също. Интернатът почти обезлюдяваше и само неколцина нещастници оставаха там под грижите на наставниците. Най-лоши бяха двете предишни учебни години, но тази година вече нямах нищо против да остана. Всъщност дори го предпочитах. Струваше ми се невъобразимо да се отдалеча от Марина и Жерман. Докато бях близо до тях, нямаше да се чувствам самотен.