Карлос Сафон - Марина

Когато отново отворих очи, то си беше отишло. Чух стъпките му да се отдалечават. Последвах го до моята спалня и като че ли чух стенание. Стори ми се, че долавям мъка или ярост в този звук. Когато стигнах до стаята си, надникнах вътре. Съществото тършуваше в чантата ми. Сграбчи албума с фотографиите, който бях взел със себе си от оранжерията. Обърна се и двамата се взряхме един в друг. Призрачната светлина на нощта очерта натрапника за част от секундата. Поисках да кажа нещо, но съществото вече се бе метнало през прозореца.

Изтичах до перваза и надникнах навън, очаквайки да видя как тялото му пропада стремглаво в празнотата. Силуетът се спускаше по водосточните тръби с невероятна бързина. Вятърът развяваше черната му пелерина. Оттам се прехвърли на покрива на източното крило. Заобиколи гора от кули и водоливници. Гледах вцепенен как това пъклено привидение се отдалечаваше под бушуващата буря с невъзможни пируети, гъвкаво като пантера, сякаш покривите на Барселона бяха неговата джунгла. Тогава забелязах, че рамката на прозореца бе напоена с кръв. Проследих дирята до коридора; трябваше ми известно време, за да осъзная, че кръвта не беше моя. Бях ранил с ножа човешко същество. Подпрях се на стената. Коленете ми се огъваха от слабост и се чувствах изтощен до краен предел.

Не зная колко време прекарах така. Когато се съвзех, реших да отида на единственото място, където мислех, че ще се почувствам в безопасност.

Добрах се до дома на Марина и прекосих градината слепешком. Заобиколих къщата и се насочих към задния кухненски вход. Топла светлина танцуваше през процепите на жалузите. Почувствах облекчение. Почуках и влязох. Вратата беше отворена. Въпреки късния час, Марина пишеше в бележника си на светлината на свещите, седнала на кухненската маса с Кафка в скута. Когато ме видя, изпусна писалката си.

— За Бога, Оскар! Какво…? — възкликна тя, като оглеждаше скъсаните ми и мръсни дрехи и опипваше драскотините по лицето ми. — Какво ти се е случило?

След две чаши горещ чай успях да й опиша случилото се или поне моя спомен за него, понеже вече бях почнал да се съмнявам във възприятията си. Тя ме слушаше, държейки ръката ми между своите, за да ме успокои. Сигурно съм изглеждал дори по-зле, отколкото си мислех.

— Имаш ли нещо против да пренощувам тук? Не знаех къде да отида, а не искам да се връщам в интерната.

— Нито пък аз ще ти позволя да се върнеш. Можеш да останеш при нас толкова време, колкото е необходимо.

— Благодаря.

Прочетох в очите й същата тревога, която гризеше и мен. След станалото през тази нощ, нейната къща не беше по-безопасна от интерната или което и да е друго място. Онова създание, което ни преследваше, знаеше къде да ни намери.

— Какво ще правим сега, Оскар?

— Бихме могли да потърсим оня инспектор Флориан, за когото ни спомена Шели, и да се опитаме да разберем какво се случва в действителност…

Марина въздъхна.

— Слушай, може би ще е най-добре да си тръгна… — подхванах аз.

— Дума да не става. Ще ти приготвя една стая горе, до моята. Ела.

— Какво… какво ще каже Жерман?

— Жерман ще бъде очарован. Ще му кажем, че ще прекараш коледните празници с нас.

Последвах я по стълбите. Никога не се бях качвал на горния етаж. На светлината на свещника видях коридор; от двете му страни имаше врати от дялано дъбово дърво. Моята стая се намираше в края на коридора, в съседство с тази на Марина. Мебелировката изглеждаше антикварна, но всичко беше спретнато и подредено.

— Чаршафите са чисти — каза Марина, като отгърна кувертюрата на леглото. — Ако ти е студено, в гардероба има още одеяла. Ето ти и пешкири. А сега да видим дали ще мога да ти намеря някоя пижама на Жерман.

— Ще ми стои като палатка — пошегувах се аз.

— По-добре нещо да е в повече, отколкото да не достига. Връщам се след секунда.

Чух стъпките й да се отдалечават по коридора. Оставих дрехите си на един стол и се мушнах между чистите колосани чаршафи. През целия си живот едва ли бях изпитвал такава умора. Клепачите ми бяха натежали като олово. Марина се появи пак, носейки нещо като нощница с дължина два метра, която сякаш беше задигната от колекцията с бельо на някоя инфанта.

— И дума да не става — възразих аз. — Няма да спя с това.

— Нищо друго не можах да намеря. Ще ти стои страхотно. Пък и Жерман не ми позволява да оставям голи момчета да спят у дома. Такива са правилата.

Подхвърли ми нощницата и остави няколко свещи на конзолата.