Карлос Сафон - Марина

Флориан направи пауза, като се наслаждаваше на думите си, усмихвайки се саркастично сам на себе си. Гризеше края на пурата, сякаш беше лакрицова пръчка.

— Когато се запознах със събраните материали — продължи той, — установих, че онова, което бе започнало като рутинно разследване на финансови нарушения и евентуална измама, накрая се бе превърнало във въпрос, който никой не знаеше точно към кой отдел да отнесе. Шантаж. Кражба на имущество. Опит за убийство… Имаше и още неща… Трябва да разберете, че до този момент имах опит само със злоупотреби с фондове, укриване на данъци, измами и подкупи. Не че винаги се наказваха тези нарушения — други времена бяха тогава, но знаехме всички трикове.

Развълнуван от спомените, Флориан потъна в синия облак на дима от пурата си.

— Тогава защо приехте случая? — попита Марина.

— От самонадеяност. От амбиция и от алчност — отвърна инспекторът, говорейки за себе си с онзи тон, който, помислих си, навярно използваше при най-закоравелите престъпници.

— Но може би сте искали също така да изясните истината — дръзнах да вметна аз. — Да въздадете справедливост…

Флориан ми се усмихна тъжно. В погледа му се четяха трийсет години, прекарани в угризения.

— В края на 1945-та „Вело-Гранел“ технически вече беше фалирала — продължи той. — Трите главни банки на Барселона бяха анулирали кредитните й линии и акциите на фирмата бяха изтеглени от борсата. Когато финансовата основа изчезна, юридическата стена и решетката от дружества-фантоми се сринаха като къщичка от карти. Славните дни бяха отминали. Големият кралски театър, затворен след трагедията, която бе обезобразила Ева Иринова в деня на сватбата й, се бе превърнал в руини. Фабриката и работилниците бяха затворени. Имотите на предприятието — конфискувани. Слуховете се разпространяваха като гангрена. Запазил хладнокръвието си, Колвеник реши да организира луксозен коктейл в Търговската борса на Барселона, за да демонстрира, че положението е спокойно и нормално. Съдружникът му, Сентис, беше на ръба на паниката. Нямаше средства да се плати дори една десета част от храната, която бе поръчана за събитието. Бяха разпратени покани до всички големи акционери, до видните фамилии в Барселона… В нощта на тържеството валеше като из ведро. Борсата беше украсена като приказен дворец. След девет часа вечерта прислугата на най-заможните семейства в града, много от които дължаха състоянието си на Колвеник, започна да пристига с извинителни бележки. Когато аз отидох там, вече минаваше полунощ; заварих Колвеник сам-самичък в залата, издокаран с безупречен фрак и с една от онези цигари, които си уреждаше да му внасят от Виена. Поздрави ме и ми предложи чаша шампанско. „Хапнете нещо, инспекторе, че ще е жалко всичко това да отиде на вятъра“ — рече той. За пръв път се виждахме лице в лице. Беседвахме непринудено около час. Колвеник ми говореше за книги, които бе чел в юношеството си, за пътешествия, които не бе успял да осъществи… Той беше обаятелна личност. В погледа му пламтеше интелигентност. Колкото и да се противях вътрешно, пряко волята си усетих, че този човек ми допада. Нещо повече — изпитах съчувствие към него, макар че аз играех ролята на ловеца, а той трябваше да е плячката. Забелязах, че накуцваше и се подпираше на бастун от обработена слонова кост. „Едва ли някой е губил толкова приятели само за един ден“ — казах аз. Той се усмихна и спокойно отхвърли тази мисъл. „Грешите, инспекторе. При такива поводи човек никога не кани приятелите си“. После ме попита много любезно дали възнамерявам да упорствам в преследването. Отвърнах му, че няма да се спра, докато не го изправя пред съда. Спомням си, че ме попита: „Какво бих могъл да направя, за да ви отклоня от намерението ви, приятелю Флориан?“ „Да ме убиете“ — отговорих. „Всяко нещо с времето си, инспекторе“ — каза той усмихнат. С тези думи си тръгна, като накуцваше. Не го видях повече…, но все още съм жив. Колвеник не изпълни последната си закана.

Флориан млъкна и отпи глътка вода с такава наслада, сякаш пиеше последната чаша на света. После облиза устни и продължи разказа си.

— От този ден нататък Колвеник, изолиран и изоставен от всички, живееше усамотено със съпругата си в онази гротескна кула, която бе наредил да му построят. Никой не го виждаше през последвалите години. Само двама души имаха достъп до него. Единият бе някогашният му шофьор, човек на име Луис Кларет. Той беше един беден нещастник, който обожаваше работодателя си и не пожела да го напусне, дори когато Колвеник вече не бе в състояние да му дава заплата. Другият бе личният му лекар — доктор Шели, когото също разследвахме. Никой друг не бе зървал Колвеник. И показанията на Шели, който твърдеше, че той се намирал в имението си при парка Гюел, поразен от някаква необяснима болест, изобщо не ни убедиха, особено след като прегледахме архивите му и счетоводните му книги. Известно време подозирахме, че Колвеник или е умрял, или е избягал в чужбина, и че всичко това е просто фарс. Докторът продължаваше да ни уверява, че приятелят му страдал от някакво странно заболяване, което го принуждавало да не напуска имението си. Не можел да приема посетители и не бивало да излиза от убежището си при никакви обстоятелства; това гласеше лекарското мнение на Шели. Не му вярвахме — нито ние от отдела, нито съдията. На 31 декември 1948 г. получихме заповед за обиск, за да претърсим дома на Колвеник, а също и заповед за арест. Голяма част от поверителната документация на предприятието беше изчезнала. Подозирахме, че е скрита в жилището му. Вече разполагахме с достатъчно улики, за да обвиним Колвеник в измама и укриване на данъци. Нямаше смисъл да изчакваме още. Последният ден на 1948 г. щеше да бъде и последният, прекаран от Колвеник на свобода. Един специален отряд бе в готовност да отиде на следващото утро в кулата. Понякога, когато става дума за големи престъпници, човек трябва да се примири, че ще ги залови заради някакъв дребен пропуск от тяхна страна…