Карлос Сафон - Марина

Пурата на Флориан отново бе угаснала. Инспекторът й хвърли последен поглед и я пусна в една празна саксия. Там имаше още останки от пури, които лежаха в нещо като общ гроб за угарки.

— Същата нощ жилището бе унищожено от страхотен пожар, който отне живота на Колвеник и на съпругата му Ева. Призори на тавана бяха открити две овъглени, прегърнати тела… Заедно с тях изгоряха и нашите надежди да приключим случая. Никога не съм изпитвал и капка съмнение, че това бе умишлен палеж. По едно време смятах, че зад тая работа стоят Сентис и други членове на управителния съвет.

— Сентис ли? — прекъснах го аз.

— За никого не бе тайна, че той мразеше Колвеник, задето се бе сдобил с контрол над бащината му фирма, но както за самия Сентис, така и за останалите бе крайно нежелателно случаят да стигне до съда. С премахването на причината изчезна и проблемът. Без Колвеник целият пъзел се обезсмисли. Би могло да се каже, че в онази нощ немалко изцапани с кръв ръце се очистиха благодарение на огъня. Ала и този път, както и във всичко друго, свързано със скандала още от самото му начало, нищо не можа да се докаже. Всичко свърши в пепелището. До ден-днешен разследването на фирмата „Вело-Гранел“ си остава най-голямата загадка в историята на полицейското управление на този град. И най-големият провал в моя живот…

— Но вие не сте имали вина за пожара — отбелязах аз.

— Кариерата ми като полицай бе съсипана. Бях назначен в отдела за борба с подривната дейност. Знаете ли какво означава това? Ловци на духове — така бяха известни хората от този отдел. Щеше ми се да зарежа службата, но бяха гладни години, а със заплатата си издържах брат си и неговото семейство. Пък и никой нямаше да назначи на работа бивш полицай. На хората им бе дошло до гуша от шпиони и доносници. И тъй, останах на този пост. Работата ми се изразяваше в среднощни обиски в убоги пансиони, които приютяваха пенсионери и инвалиди от войната, за да търся бройки от „Капиталът“ и социалистически позиви, скрити в найлонови торби в казанчето на тоалетната — неща от тоя род… В началото на 1949 г. смятах, че всичко вече е приключило за мен. Всичко, което можеше да се оплеска, се бе оплескало до краен предел. Така поне си мислех аз. В утрото на 13 декември 1949 г., почти една година след пожара, в който загинаха Колвеник и жена му, разкъсаните тела на двама инспектори от бившето ми звено бяха намерени пред портите на стария склад на „Вело-Гранел“ на Борн. Стана ясно, че са отишли там, разследвайки анонимни сведения, достигнали до тях във връзка със случая „Вело-Гранел“. Явна клопка. Такава смърт, каквато ги бе сполетяла, не бих пожелал и на най-злия си враг. Дори колелата на влак не могат да направят с едно тяло онова, което видях при съдебния лекар… А те бяха добри полицаи. Въоръжени. Разбираха си от работата. Според доклада неколцина съседи чули изстрели. На местопрестъплението бяха открити четиринайсет деветмилиметрови гилзи. Всички те бяха от служебните оръжия на инспекторите. По околните стени не бе намерена нито една следа от изстрел.

— Как може да се обясни това? — попита Марина.

— Няма обяснение. Просто е невъзможно. И все пак се случи… Аз самият видях гилзите и извърших оглед на зоната.

Двамата с Марина се спогледахме.

— А дали е възможно изстрелите да са били отправени към някакъв обект — да кажем, кола или файтон, — който е поел куршумите и после се е махнал оттам, без да остави следа? — предположи тя.

— От твоята приятелка щеше да излезе добър полицай. Именно по тази хипотеза работехме тогава, но все пак нямаше доказателства, които да я подкрепят. Куршуми от такъв калибър обикновено рикошират от метални повърхности и оставят няколко следи, или поне дупки от шрапнел. Нищо такова не бе открито.

— Няколко дена по-късно, на погребението на моите колеги, се натъкнах на Сентис — продължи Флориан. — Беше разстроен, изглеждаше така, сякаш не бе спал дни наред. Дрехите му бяха мръсни и вонеше на алкохол. Призна ми, че не смеел да се прибере вкъщи, че се скитал от доста дни и спял по разни заведения… „Животът ми не струва пукната пара, Флориан — каза. — Вече съм мъртвец“. Предложих му закрилата на полицията. Той се изсмя. Предложих му даже да му дам убежище в собствения си дом. Отказа ми. „Не искам вашата смърт да ми тежи на съвестта, Флориан“ — това ми рече, преди да се изгуби сред тълпата. През следващите месеци някогашните членове на управителния съвет на „Вело-Гранел“ се споминаха до един — теоретично погледнато, от естествена смърт. Сърдечен паралич — това бе медицинското заключение във всичките случаи. Обстоятелствата бяха сходни. Всички бяха умрели сами в постелите си, винаги в полунощ, влачейки се по пода… опитвайки се да избягат от една смърт, която не оставяше следи. Всички освен Бенжамин Сентис. Трийсет години не бях разговарял с него, докато не се чухме преди няколко седмици.