Карлос Сафон - Марина

— Още един въпрос, инспекторе…

— Вече не съм инспектор, дъще.

— Тогава Виктор. Все още сте Виктор, нали?

В този миг за пръв път видях Флориан да се усмихва спокойно и открито.

— Е, какъв е въпросът?

— Одеве споменахте, че при разследването на обвиненията в измами, извършени от „Вело-Гранел“, наяве излязло още нещо…

— Да. Отначало смятахме, че става дума за обикновена шмекерия: отчети за несъществуващи разходи и плащания с цел избягване на данъци, плащания на болници, центрове за подпомагане на нуждаещи се и прочие. Но по едно време на един от моите хора му се видя странно, че някои разходи бяха фактурирани — с подписа и одобрението на доктор Шели — от службата за аутопсии на редица болници в Барселона. Сиреч, от хранилищата за трупове — уточни бившият полицай. — От моргата.

— Колвеник е продавал трупове? — предположи Марина.

— Напротив, купувал ги е. Цели дузини. Скитници. Хора, умрели без близки или познати. Самоубийци, удавници, изоставени старци… Забравените жители на града.

Неясното бръмчене на едно радио глъхнеше в дъното на бара като ехо от нашия разговор.

— И какво е правел Колвеник с тези трупове?

— Никой не знае — отвърна Флориан. — Така и не успяхме да ги открием.

— Но вие, Виктор, все пак си имате някаква теория по въпроса, нали? — продължи Марина.

Флориан за миг ни изгледа мълчаливо.

— Не.

За полицай, па макар и пенсиониран, лъжеше доста неумело. Марина не настоя да говори повече по тази тема. Инспекторът изглеждаше уморен, изчерпан от сенките, които населяваха спомените му. Свирепата му фасада се бе сринала. Цигарата трепереше в ръката му и бе трудно да се определи дали той пушеше от нея, или тя изсмукваше от силите му.

— А що се отнася до оная оранжерия, за която ми разказахте… Повече не се връщайте там. Забравете за всичко това. Забравете за албума с фотографиите, за безименния гроб и за дамата, която го посещава. Забравете за Сентис, за Шели и за мен, дето съм само един беден старец, който вече не знае какво говори. Тази работа е съсипала достатъчно животи. Зарежете я.

Направи знак на келнера да отбележи поръчката на неговата сметка и завърши с думите:

— Обещайте ми, че ще ме послушате.

Запитах се как ли щяхме да зарежем тази работа, която очевидно не искаше да зареже нас. След случилото се предната нощ, съветите на инспектора ми звучаха като детска приказка.

— Възнамеряваме да го сторим — сговорчиво каза Марина от името на двама ни.

— Пътят към ада е постлан с добри намерения — отвърна Флориан.

Инспекторът ни изпрати до гарата на въжената железница и ни даде телефонния номер в бара.

— Там ме познават. Ако имате нужда от нещо, обадете се и те ще ми предадат. По всяко време на денонощието. Ману, собственикът, страда от хронично безсъние и по цяла нощ слуша БиБиСи — поне езици да научи, — тъй че няма да го обезпокоите…

— Не знаем как да ви се отблагодарим…

— Отблагодарете ми се, като послушате съвета ми и се държите настрана от тая каша — рязко отвърна Флориан.

Кимнахме. Железницата отвори врати.

— Ами вие, Виктор? — попита Марина. — Какво смятате да правите?

— Онова, което правим ние, старите хора: ще седна да си припомням и да се питам какво ли щеше да стане, ако бях извършил всичко другояче. Хайде, да ви видя гърба…

Качихме се във вагона и седнахме до прозореца. Смрачаваше се. Чу се изсвирване и вратите се затвориха. Въжената железница се разтърси и започна да се спуска. Светлините на Валвидрера бавно се стопиха в далечината, както и силуетът на Флориан, застанал неподвижно на перона.

Жерман бе приготвил вкусно италианско ястие, чието име звучеше като заглавие на опера. Вечеряхме в кухнята, докато той ни описваше своя шахматен турнир със свещеника, който, както винаги, го бе победил. Марина бе необичайно мълчалива по време на цялата вечеря, оставяйки нас двамата с Жерман да водим разговора. Дори се зачудих дали не съм казал или направил нещо, което да я е разстроило. След вечерята баща й ме покани да изиграем партия шах.

— С удоволствие, но май днес е мой ред да измия чиниите — казах в опит да се измъкна.

— Аз ще ги измия — рече Марина зад гърба ми със слаб глас.

— Ама не, наистина… — възразих аз.

Жерман вече бе в другата стая, където подреждаше пешките, тананикайки. Обърнах се към Марина, която сведе очи и се залови да мие съдовете.

— Нека да ти помогна.

— Не… Отиди при Жерман. Направи му това удоволствие.