Карлос Сафон - Марина

— Преди да умре… — отбелязах.

Флориан кимна.

— Позвънил в участъка и питал за мен. Твърдял, че има информация за престъпленията във фабриката и за случая „Вело-Гранел“. Обадих му се и разговарях с него. Помислих си, че бълнува, но все пак се съгласих да се срещна с него — от състрадание. Уговорихме се да се видим на следващия ден в една кръчма на улица „Принсеса“. Той не се яви на срещата. Два дена по-късно един стар приятел от участъка ми се обади, за да ми каже, че са намерили трупа на Сентис в изоставен тунел от канализационната система на Сиутат Вела. Изкуствените ръце, създадени от Колвеник за него, били ампутирани. Тези сведения се появиха и в пресата. Ала вестниците не споменаха, че полицията намери една дума, написана с кръв на стената на тунела: „Teufel“.

— Teufel?

— Това е на немски — каза Марина. — Означава „дявол“.

— Същото име носи и символът на Колвеник — разкри ни Флориан.

— Черната пеперуда?

Той кимна утвърдително.

— Защо се нарича така? — попита Марина.

— Не съм ентомолог. Зная само, че Колвеник ги колекционираше — рече инспекторът.

Наближаваше обяд и Флориан ни покани да хапнем нещо в един бар до гарата. Всички на драго сърце излязохме от тази къща.

Собственикът на бара явно беше негов приятел и ни отведе до една уединена маса до прозореца.

— Внуците са ви дошли на гости, а, шефе? — рече той с усмивка.

Инспекторът кимна, без да дава повече обяснения. Един келнер ни сервира няколко порции тортили и хляб с домат; донесе и кутия цигари „Дукадос“ за Флориан. Вкусвайки с наслада превъзходната храна, последният продължи разказа си.

— Когато започнах разследването на „Вело-Гранел“, установих, че миналото на Михаил Колвеник бе неясно… Раждането и националността му не фигурираха в никакъв регистър в Прага. Вероятно Михаил не беше истинското му име.

— Кой е бил той в такъв случай? — запитах.

— И аз си задавам този въпрос повече от трийсет години. Всъщност, когато влязох във връзка с пражката полиция, действително открих името на някой си Михаил Колвеник, само че в регистрите на „Волфтер Хаус“.

— Какво е това? — поинтересувах се аз.

— Градската лудница. Но не вярвам той някога да е бил там. Просто е приел името на някой пациент. Колвеник не беше луд.

— Поради каква причина би приел самоличността на душевноболен пациент? — попита Марина.

— В ония години това не беше чак толкова необичайно — обясни инспекторът. — По време на война да смениш самоличността си е все едно да се родиш отново. Да загърбиш нежелано минало. Вие сте много млади и не сте преживели война. Човек не познава хората, докато не е преживял война…

— Колвеник имаше ли какво да крие? — попитах аз. — Ако пражката полиция е разполагала със сведения за него, все ще е било заради нещо…

— Чисто съвпадение на имена. Бюрокрация. Повярвайте ми, зная за какво говоря — рече Флориан. — Ако приемем, че оня Колвеник от техните архиви и нашият Колвеник са били едно и също лице, то от него бяха останали малко следи. Името му се споменаваше във връзка с разследването на смъртта на един пражки хирург, човек на име Антонин Колвеник. Случаят обаче бил закрит, а смъртта — приписана на естествени причини.

— Защо тогава са откарали въпросния Михаил Колвеник в лудница? — попита този път Марина.

Флориан се поколеба за миг, сякаш не смееше да отговори.

— Имаше подозрения, че бил направил нещо с тялото на покойника…

— Нещо?

— Пражката полиция не уточни какво именно — отвърна Флориан сухо и си запали нова цигара.

Обгърна ни продължително мълчание.

— Ами историята, която чухме от доктор Шели? За това, че Колвеник имал брат близнак, за дегенеративното заболяване и…

— Тези неща му ги беше разказал самият Колвеник. Тоя човек лъжеше с такава лекота, с каквато дишаше. А Шели имаше основателни причини да му вярва, без да задава въпроси — отвърна инспекторът. — Колвеник финансираше медицинския му институт и проучванията му до последния грош. Фактически Шели беше още един от служителите на „Вело-Гранел“. Един таен агент…

— Значи братът близнак е бил друга измишльотина? — попитах аз, чувствайки, че изпадам в объркване. — Неговото съществуване би оправдало непреодолимия интерес на Колвеник към страдащите от уродства и…

— Не смятам, че братът е бил плод на въображението — прекъсна ме Флориан. — Това поне е моето мнение.

— Следователно?

— Според мен онова дете, за което е разправял Колвеник, всъщност е бил самият той.