Карлос Сафон - Марина

— Идвате ли, Оскар? — долетя гласът на баща й от другата стая.

Погледнах Марина на светлината на свещите, които горяха на конзолата. Видя ми се бледа, уморена.

— Добре ли си?

Тя се обърна и ми се усмихна. Умееше да се усмихва по начин, който ме караше да се чувствам малък и незначителен.

— Хайде, отивай. И го остави да победи.

— Това няма да е трудно.

Послушах я и я оставих сама. Отидох при баща й в салона. Там, под кварцовия свещник, се разположих пред шахматната дъска, готов да се позабавлявам, както искаше дъщеря му.

— Вие сте на ход, Оскар.

Преместих една фигура. Жерман се покашля.

— Напомням ви, че пешките не се движат по този начин, Оскар.

— Извинете.

— Ама моля ви се, това е просто младежкият плам. Повярвайте ми, завиждам ви. Младостта е капризна годеница. Не умеем да я разбираме и да я ценим, докато не отиде при някой друг, за да не се върне никога вече… Ай!… И аз не знам какво исках да кажа. Я да видим сега… пешка…

Към полунощ един звук ме изтръгна от съня ми. Къщата тънеше в сумрак. Седнах в леглото и отново чух звука. Глуха, далечна кашлица. Разтревожен, станах и излязох в коридора. Кашлицата долиташе от долния етаж. Минах край вратата на спалнята на Марина. Беше отворена и видях, че леглото й е празно. Прониза ме остро чувство на страх.

— Марина?

Нямаше отговор. Слязох на пръсти по студените стъпала. Очите на Кафка блестяха в подножието на стълбите. Котаракът измяука тихо и ме поведе по един тъмен коридор. В дъното му тънка ивица светлина се процеждаше под една затворена врата. Кашлицата идваше отвътре. Тежка. Мъчителна. Кафка се доближи до вратата и спря пред нея, като мяукаше. Почуках леко.

— Марина?

Последва продължително мълчание.

— Върви си, Оскар.

Гласът й прозвуча като стенание. Почаках няколко секунди и отворих вратата. Една оставена на пода свещ едва осветяваше облицованата с бели плочки баня. Марина бе коленичила и подпряла чело на умивалника! Цялата трепереше, а от потта нощницата бе прилепнала към кожата й като саван. Криеше лицето си, но все пак успях да видя, че от носа й течеше кръв и няколко алени петна бяха изпъстрили гърдите й. Замръзнах на място, неспособен да реагирам.

— Какво ти е…? — промълвих.

— Затвори вратата — твърдо рече тя. — Затвори я!

Изпълних нареждането й и се спуснах към нея. Тя изгаряше от треска. Косата й, напоена с ледена пот, бе залепнала за лицето. Уплашен, понечих да повикам Жерман, но ръката й ме сграбчи със сила, която изглеждаше невъзможна за нея.

— Не!

— Ама…

— Добре съм!

— Не си добре!

— За Бога, Оскар, не викай Жерман! Той не може да направи нищо. Вече ми мина. Сега съм по-добре.

Спокойствието, с което говореше, ме ужаси. Очите й потърсиха моите. Нещо в погледа й ме накара да се подчиня. Тогава тя ме погали по лицето.

— Не се плаши. По-добре съм.

— Бледа си като смъртник… — измънках аз.

Тя взе ръката ми и я притисна до гърдите си. Усетих как бие сърцето й под ребрата. Отдръпнах ръката си, не знаейки какво да направя.

— Виждаш ли? Жива-живеничка съм. Обещай ми, че няма да кажеш нито дума на Жерман.

— Защо? — възразих аз. — Какво ти е?

Тя сведе поглед, безкрайно уморена. Замълчах.

— Обещай ми.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Обещай ми, Оскар.

— Само ако първо ти ми обещаеш да отидеш на лекар.

— Дадено! Обещавам.

Марина намокри една кърпа и започна да бърше кръвта от лицето си. Аз се почувствах напълно безполезен.

— Сега, след като си ме видял в тоя вид, вече няма да ме харесваш.

— Много остроумно, няма що.

Тя продължи да се почиства мълчаливо, без да откъсва поглед от мен. Тялото й, обвито във влажния, почти прозрачен памучен плат, ми се стори крехко и уязвимо. С изненада установих, че не изпитвам никакво смущение да я гледам в такъв вид. У нея също не се долавяше срам от моето присъствие. Ръцете й трепереха, докато бършеше кръвта и потта от тялото си. Намерих една чиста хавлия, окачена на вратата, и й я подадох. Тя се загърна с нея и въздъхна изтощена.

— Какво мога да направя? — промълвих аз.

— Остани тук, при мен.

После седна пред едно огледало. С помощта на четка се опита поне малко да сложи в ред заплетените коси, които падаха по раменете й, но напразно. Не й достигаха сили.

— Дай на мен — казах аз и й взех четката.

Започнах да я реша безмълвно, а погледите ни се срещаха в огледалото. Докато вчесвах косата й, Марина сграбчи силно ръката ми и я притисна до бузата си. Усетих сълзите й по кожата си, но не ми достигна смелост да я попитам защо плаче.