Карлос Сафон - Марина

Краката сами ме отведоха до гробището на Сариа. Дъждът плюеше струите си по потъмнелите каменни лица и наведените кръстове. През оградата се виждаше цяла галерия от призрачни силуети. Влажната земя излъчваше смрад на мъртви цветя. Опрях глава на пръчките на оградата. Металът бе студен. Ръждива струйка се плъзна по кожата ми. Взирах се в мрака, сякаш очаквах да намеря на това място обяснение на всички неща, които се случваха. Пред мен не се разкриваше нищо друго, освен смърт и тишина. Какво търсех там? Ако все още имах мъничко здрав разум, щях да се върна в къщата и да спя сто часа без прекъсване. Това навярно бе най-добрата идея, която ми бе хрумвала от три месеца насам.

Обърнах се и се наканих да поема обратно по тесния коридор от кипариси. Далечна улична лампа проблясваше под дъжда. Изведнъж светлината й изчезна. Един тъмен силует я бе закрил. Чух конски копита да потропват по паважа и зърнах една черна карета, която се приближаваше, разкъсвайки водната завеса. Дъхът на враните коне ваеше призрачни видения от пара. Фигурата на един кочияш — истинска отживелица — се очертаваше на капрата. Потърсих скривалище встрани от пътя, но се натъкнах само на голи стени. Почувствах как земята завибрира под краката ми. Имах само един избор — да се върна назад. Мокър до кости и останал почти без дъх, аз се покатерих по оградата и скочих върху осветената земя на гробището.

Паднах върху един тинест участък, който се размиваше под проливния дъжд. Ручейчета мръсна вода пълзяха покрай надгробните камъни, влачейки изсъхнали цветя. Ръцете и краката ми потънаха в калта. Изправих се и изтичах да се скрия зад един мраморен торс, издигнал ръце към небето. Каретата бе спряла от другата страна на оградата. Кочияшът слезе. Носеше фенер и бе облечен с пелерина, която го покриваше изцяло. Широкопола шапка и шал го предпазваха от дъжда и студа, закривайки лицето му. Познах каретата. Беше същата, която бе отнесла дамата в черно в онова утро на Френската гара. На една от вратичките й личеше символът на черната пеперуда. Пердета от тъмно кадифе закриваха прозорците. Запитах се дали дамата беше вътре.

Кочияшът се приближи до оградата и обходи с поглед гробището. Аз се притиснах до статуята, напълно неподвижен. После чух подрънкването на връзка ключове. Металическо стържене на катинар. Изругах тихичко. Железата изскърцаха. Стъпки в тинята. Кочияшът се приближаваше към моето скривалище. Трябваше да се махна оттам. Обърнах се да погледна гробището зад гърба си. Булото на черните облаци се разтвори. Луната очерта пътека от призрачна светлина. Галерията от гробници за миг проблесна в мрака. Запромъквах се между надгробните плочи, отстъпвайки към вътрешността на гробището. Стигнах до подножието на един мавзолей. Входът му бе запечатан с вратички от ковано желязо и стъкло. Кочияшът все повече се приближаваше. Затаих дъх и се гмурнах в сенките. Той мина на по-малко от два метра от мен, като държеше фенера нависоко. Когато отмина, въздъхнах с облекчение. Видях го да се отдалечава към самото сърце на гробището и веднага разбрах накъде се е запътил.

Беше лудост от моя страна, но го последвах. Вървях към северното крило на гробището, като се криех между плочите. Когато се озовах там, се покатерих на една платформа, от която имаше изглед към целия участък. На няколко метра под мен светеше фенерът, подпрян от кочияша на безименния гроб. Дъждът се плъзгаше по фигурата на пеперудата, издълбана в камъка, и тя сякаш кървеше. Видях как силуетът на кочияша се наведе над гроба. Извади един продълговат предмет изпод пелерината си — оказа се метална греда — и зачовърка плочата. Преглътнах с мъка, когато проумях какво се опитваше да направи. Искаше да отвори гроба. Щеше ми се да побягна като дявол от тамян, но не можех да се помръдна от мястото си. Използвайки гредата като лост, той успя да отмести плочата с няколко сантиметра. Черният кладенец на гроба бавно се разкриваше, докато накрая плочата се сгромоляса настрани от собствената си тежест и се строши на две. Почувствах под тялото си вибрацията от удара. Кочияшът взе фенера от земята и го повдигна над дълбоката два метра яма. Асансьор към ада. На дъното проблясваше повърхността на един черен ковчег. Мъжът вдигна очи към небето и изведнъж скочи в гроба. За миг изчезна от погледа ми, сякаш земята го бе погълнала. Разнесоха се удари и чух звука от трошенето на стара дървесина. Скочих долу и като пълзях в калта, се приближих милиметър по милиметър до ръба на ямата. Надникнах вътре.