Карлос Сафон - Марина

Приближих се и погледнах между дървените панели, които покриваха скелите. Плътен мрак забулваше голям конзолен навес в модернистичен стил. Успях да зърна колони и редица прозорчета, декорирани със сложна украса от ковано желязо. Гишета. Арките на входа, които се виждаха по-нататък, ми напомниха портик на приказен замък. Всичко това тънеше в отломки, влага и забрава. Изведнъж разбрах къде се намирам. Това бе Големият кралски театър, великолепният монумент, построен от Михаил Колвеник за съпругата му Ева, която така и не бе могла да дебютира на неговата сцена. Сега театърът се издигаше като колосална порутена катакомба — незаконно отроче на Парижката опера и храма Саграда Фамилия, очакващо своето събаряне.

Върнах се към съседната сграда, в която се намираха конюшните. Входът представляваше черна дупка. В голямата дървена порта бе изрязана малка вратичка, която напомняше вход на манастир — или на затвор. Тя бе отворена и аз се пъхнах във фоайето. В горната му част се виждаше призрачно прозорче до галерия от изпочупени стъкла. Мрежа от въжета за простиране, отрупани с дрипи, се поклащаше от вятъра. От това място лъхаше на нищета, на клоака и на болест. Стените бяха просмукани с нечиста вода от спукани тръби. Подът бе плувнал в локви. Съгледах редица ръждясали пощенски кутии и се приближих да ги разуча. Повечето от тях бяха празни, разбити и без име. Като че ли само една все още беше в употреба. Прочетох името под мръсния налеп.

Това име ми се стори познато, въпреки че не се сещах къде съм го чувал. Запитах се дали то принадлежеше на кочияша. Заповтарях си името, опитвайки се да си спомня нещо. Изведнъж паметта ми се проясни. Инспектор Флориан ни бе казал, че в последните години на Колвеник само двама души имали достъп до него и до съпругата му Ева в кулата при парка Гюел: Шели, личният му лекар, и един шофьор, който отказал да изостави работодателя си — Луис Кларет. Затършувах из джобовете си, за да намеря телефонния номер, който Флориан ни бе дал, в случай че се наложи да се свържем с него. Тъкмо ми се стори, че съм го открил, когато чух гласове и стъпки в горната част на стълбището. Побягнах навън.

Щом се озовах на улицата, изтичах да се притая зад ъгъла. След малко един силует излезе през вратата и закрачи под ситния дъждец. Това бе пак кочияшът. Кларет. Изчаках фигурата му да се скрие от погледа ми и последвах ехото от неговите стъпки.

Следвайки дирята на Кларет, аз се превърнах в сянка сред сенките. Нищетата и мизерията на този квартал просто се долавяха във въздуха. Кларет вървеше с големи крачки по улици, на които никога не бях стъпвал. Не можех да разбера къде се намирам, докато не го видях да завива зад един ъгъл и познах улицата „Конде дел Асалто“. Когато стигнахме до Лас Рамблас, Кларет свърна наляво към Пласа Каталуня.

По алеята нарядко минаваха разни нощни птици. Осветените павилиони напомняха заседнали кораби. Когато стигна до операта „Лисео“, Кларет пресече отсреща. Спря се пред входа на сградата, в която живееха доктор Шели и дъщеря му Мария. Преди да влезе, видях как извади изпод пелерината си един лъскав предмет. Револверът.

Фасадата на зданието бе истинска маска от релефи и водоливници, които бълваха поточета мътна вода. Острие от златиста светлина се подаваше от един прозорец на върха на сградата. Кабинетът на Шели. Представих си как възрастният доктор седи в инвалидното си кресло, неспособен да заспи. Изтичах до входа. Вратата се оказа залостена отвътре. Кларет я бе заключил. Огледах фасадата, търсейки друг вход. Заобиколих сградата. От задната й страна неголямо противопожарно стълбище се издигаше до един корниз, който опасваше блока. Корнизът се простираше като каменен подиум до балконите на предната фасада. Оттам до площадката, на която се намираше кабинетът на Шели, имаше само няколко метра. Качих се по стълбите до корниза. Щом се озовах там, отново огледах маршрута. Установих, че корнизът бе широк едва няколко педи. Разстоянието до улицата под мен ми се видя същинска бездна. Поех дълбоко дъх и направих първата крачка към корниза.

Залепих се до стената и започнах да напредвам сантиметър по сантиметър. Повърхността беше хлъзгава. Някои от каменните блокове шаваха под краката ми. Имах чувството, че корнизът се стесняваше с всяка моя стъпка. Стената зад гърба ми сякаш се накланяше напред. Беше осеяна с изображения на фавни. Пъхнах пръстите си в демоничната паст на едно от тези изваяни лица; имах чувството, че тя ще се затвори и ще ми откъсне някой пръст. Така, използвайки лицата като дръжки, успях да стигна до перилата от ковано желязо, които ограждаха галерията на кабинета на Шели.