Карлос Сафон - Марина

Дъждът се лееше в гроба и дъното му бе започнало да се наводнява. Кочияшът все още беше там. В този миг той тъкмо дърпаше капака на ковчега, който с трясък падна на една страна. Прогнилото дърво и прокъсаният плат останаха изложени на светлината. Ковчегът беше празен. Мъжът го съзерцаваше неподвижен. Чух го да мърмори нещо. Осъзнах, че това е моментът да побягна оттам колкото ми крака държат. Ала щом се раздвижих, бутнах един камък, който падна вътре и удари ковчега. За част от секундата кочияшът се обърна към мен. В дясната си ръка държеше револвер.

Хукнах отчаяно към изхода, като заобикалях надгробни плочи и статуи. Чух кочияша да вика след мен, успял да се изкатери извън трапа. Зърнах оградата и каретата от другата страна. Затичах се натам, останал без дъх. Стъпките на кочияша се приближаваха. Разбрах, че на открито пространство ще ме настигне за броени секунди. Спомних си оръжието в ръката му и отчаяно се заозъртах наоколо, търсейки някакво скривалище. Погледът ми се спря на единствената алтернатива, която имах. Дано, помолих се аз, на кочияша да не му хрумнеше да ме търси там: в багажното отделение в задната част на каретата. Скочих на платформата и се пъхнах вътре презглава. Само след няколко секунди чух забързаните му стъпки, които се приближаваха към алеята от кипариси.

Представих си гледката, която се разкриваше пред него. Пътеката, пуста под дъжда. Стъпките спряха. После заобиколиха каретата. Уплаших се да не би да съм оставил следи, които да издадат присъствието ми. Усетих как тялото на кочияша се покатери върху капрата. Останах неподвижен. Конете изцвилиха. Чакането ми се стори безкрайно. В този миг чух как изплющя камшик и един тласък ме събори на пода на багажното. Бяхме потеглили.

Друсането скоро се превърна в едно рязко вибриране, което разтърсваше вцепенените ми от студа мускули. Опитах се да надникна през отвора на багажното, но ми се видя почти невъзможно да се задържа на крака при това клатушкане.

Вече напускахме района на Сариа. Изглеждаше твърде вероятно да си разбия кратуната, ако направех опит да скоча от каретата в движение, тъй че отхвърлих тази идея. Нямах сили да предприемам повече геройства, пък и в действителност исках да разбера къде отиваме, така че се примирих с обстоятелствата. Легнах на дъното на багажното, за да си почина, доколкото бе възможно. Подозирах, че ще ми е нужно да възстановя силите си за предстоящите събития.

Маршрутът ми се видя безкраен. Понеже пътувах като куфар и нямах видимост, струваше ми се, че сме изминали цели километри под дъжда. Мускулите ми все повече се вдървяваха под мокрите дрехи. По-оживените булеварди бяха останали зад нас. Сега се движехме по пусти улици. Надигнах се да хвърля един поглед през отвора. Видях улички, тъмни и тесни като процепи, изсечени в скала. Улични лампи и готически фасади се провиждаха в мъглата. Отпуснах се отново на дъното, озадачен. Намирахме се в стария град, в някоя точка на Равал. Зловонието на преливащи канали се издигаше като полъх от блато. Почти половин час се движихме през сърцето на тази сенчеста Барселона, преди да спрем. Чух как кочияшът слезе от капрата. Само след секунди се разнесе звук от отварянето на врата. Каретата се придвижи с бавен тръс и ние влязохме в нещо, което, съдейки по миризмата, навярно бе стара конюшня. Вратата се затвори отново.

Не смеех да помръдна. Кочияшът разпрегна конете, като тихо им говореше нещо, което не успях да чуя ясно. Тясна ивица светлина падаше през отвора на багажното отделение. Чух да тече вода, после звук от стъпки върху слама. Накрая светлината угасна. Стъпките на кочияша се отдалечиха. Изчаках няколко минути, докато вече чувах само дишането на конете. Тогава се измъкнах от багажното. В конюшнята се стелеше синкав полумрак. Предпазливо се отправих към една странична врата. Озовах се в тъмен гараж с висок таван, уплътнен с дървени греди. В дъното се виждаха очертанията на една врата, която приличаше на авариен изход. Установих, че бравата можеше да се отвори само отвътре. Отворих внимателно и най-сетне излязох на улицата.

Намирах се на някаква тъмна уличка в квартал Равал. Беше толкова тясна, че с разперени ръце можех да докосна сградите от двете й страни. Зловонна канавка течеше по средата на паважа. Ъгълът бе само на десет метра. Отидох натам. Една по-широка улица проблясваше под мъглявата светлина на улични лампи, които навярно бяха на повече от сто години. Видях портата на конюшнята от едната страна на сградата — сива, мизерна постройка. Върху трегера на вратата се четеше годината на построяването: 1888. От този зрителен ъгъл забелязах, че сградата бе само пристройка към едно по-голямо здание, което заемаше цялата пресечка. Това второ здание бе с размерите на дворец. Риф от скели и мръсни брезентови платнища го закриваха като маскировка. Във вътрешността на тази сграда можеше да се скрие цяла катедрала. Безуспешно се помъчих да отгатна какво представляваше тя. Не се сещах за никаква постройка от такъв тип, която да се намира в тази зона на Равал.