Карлос Сафон - Марина

— Ах, Оскар, синко, как ще ме безпокоиш! Влез, влез…

На екрана Хоселито пееше песенчица на едно козленце под благосклонния и очарован поглед на двама души от цивилната гвардия. До телевизора цяла колекция от фигурки на Дева Мария делеше почетната витрина със старите снимки на съпруга Родолфо, лъщящ от брилянтин и с нова-новеничка униформа на фалангист 16 16 Испанска фаланга — крайнодясна политическа партия в Испания, основана през 1933 г. от Хосе Антонио Примо де Ривера. След 1975 г. съществуват няколко политически движения, претендиращи, че са нейни наследници. . Въпреки предаността, която изпитваше към покойния си мъж, доня Паула бе поддръжница на демокрацията, защото, както сама казваше, сега имаме цветна телевизия и трябва да сме в крак с времето.

— Ех, какъв шум се вдигна оная нощ, а? По новините казаха за онова земетресение в Колумбия и гледай ти, чудна работа, като ме хвана един страх…

— Не се тревожете, доня Паула, Колумбия е много далече.

— Тъй де, ама знам ли, нали и там говорят испански, та си рекох…

— Не му мислете, няма опасност. Исках да ви кажа да нямате грижа за стаята ми. Ще прекарам Коледа със семейството си.

— Ах, Оскар, каква радостна новина!

Почти бях израснал пред очите на доня Паула и за нея моите действия не подлежаха на спор. „Ти си толкова талантлив!“, често казваше тя, макар че никога не уточни в коя именно област ще да е този талант. Сега настоя да изпия чаша мляко и да изям няколко бисквити, приготвени лично от нея. Така и направих, въпреки че нямах апетит. Постоях малко при нея, като гледах филма по телевизията и се съгласявах с всичките й коментари. Добрата жена бъбреше неспирно, когато имаше компания, а това се случваше извънредно рядко.

— Гледай какъв хубав малчуган беше, а? — току повтаряше тя и ми сочеше невинния Хоселито.

— Да, доня Паула. А сега ще трябва да ви оставя…

Целунах я за довиждане по бузата и си тръгнах. Качих се за минутка до стаята си и взех набързо няколко ризи, чифт панталони и чисто бельо. Опаковах всичко в една чанта, без да се бавя дори секунда повече от необходимото. На излизане се отбих през секретариата и с невъзмутима физиономия повторих версията, че ще прекарам празниците със семейството си. Когато си тръгнах оттам, ми се искаше всички неща да бяха толкова лесни, колкото лъжата.

Вечеряхме мълчаливо в стаята с картините. Жерман беше сериозен, вглъбен в себе си. Навремени погледите ни се срещаха и той ми се усмихваше само от вежливост. Марина разбъркваше с лъжицата супата си, без да кусне от нея. Разговорът постепенно угасна и се чуваше само подрънкването на приборите и пращенето на свещите. Лесно бе да се сети човек, че лекарят не им бе съобщил добри новини за здравето на Жерман. Реших да не задавам въпроси за очевидното. След вечерята Жерман се извини и се оттегли в стаята си. Видя ми се по-състарен и уморен от когато и да било. Откакто го познавах, сега за пръв път го виждах да не обръща никакво внимание на портретите на съпругата си Кирстен. Щом той излезе, Марина бутна настрани недокоснатата си чиния и въздъхна.

— Не си хапнала нищо.

— Не съм гладна.

— Лоши новини ли?

— Хайде да говорим за нещо друго, става ли? — прекъсна ме тя с рязък, почти враждебен тон.

Острите й думи ме накараха да се почувствам като непознат в чужд дом. Сякаш искаше да ми напомни, че това не бе моето семейство, че това не бе моят дом и проблемите им не ме касаеха, колкото и да се мъчех да поддържам тази илюзия.

— Съжалявам — прошепна тя след малко, като протегна ръка към мен.

— Няма нищо — излъгах аз.

Станах, за да отнеса чиниите в кухнята. Тя остана на мястото си, галейки мълчаливо Кафка , който мяукаше в скута й. Нарочно не бързах и отделих за миенето повече време от необходимото. Мих съдовете, докато не престанах да усещам ръцете си под студената вода. Когато се върнах в стаята, Марина вече се беше оттеглила. Бе оставила две запалени свещи за мен. Останалата част от къщата бе тъмна и притихнала. Духнах свещите и излязох в градината. Черни облаци бавно пълзяха по небето. Леден вятър поклащаше дърветата. Вдигнах очи и видях, че прозорецът на Марина свети. Представих си я, легнала в кревата. Миг по-късно светлината угасна. Голямата къща се въздигаше пред мен тъмна като изоставена развалина, каквато ми се бе сторила първия път, когато я видях. Замислих се дали и аз да не си легна, но усещах как в мен се заражда едно тревожно чувство, което предвещаваше дълга и безсънна нощ. Реших да изляза да се поразходя, за да си проясня мислите или поне да изтощя тялото си. Едва бях направил няколко крачки, когато заръмя. Беше неспокойна нощ и улиците бяха безлюдни. Пъхнах ръце в джобовете си и закрачих. Скитах се безцелно в продължение на почти два часа. Дори студът и дъждът не благоволиха да ми докарат онази умора, която така желаех. Една мисъл се въртеше в главата ми и колкото повече се мъчех да я отхвърля, толкова по-силно усещах присъствието й.