Карлос Сафон - Марина

Когато навлезе в Готическия квартал, аз бях по петите му. Силуетът му скоро се стопи под мостове, простиращи се между дворци. Невероятни арки хвърляха танцуващи сенки по стените. Бяхме се озовали в омагьосаната Барселона, в лабиринта на призраците, където улиците носят легендарни имена и духовете на времето се разхождат току зад нас.

Следвах дирята на Кларет до една тъмна улица зад катедралата. На ъгъла някакъв магазин за маски привличаше вниманието. Приближих се до витрината и почувствах празния поглед на хартиените лица. Наведох се да ги разгледам. Кларет се бе спрял на двайсетина метра от мен, до една канализационна шахта. Тъкмо се бореше с тежкия метален капак. Когато успя да го отмести, влезе в шахтата. Едва тогава се приближих. Чух стъпки, спускащи се по металните стъпала, и зърнах отражението на лъч светлина. Допълзях до самия отвор и надникнах вътре. Поток от развален въздух се издигаше от шахтата. Останах там, докато стъпките на Кларет заглъхнаха напълно и мракът погълна източника на светлина, който той носеше.

Сега бе моментът да се обадя на инспектор Флориан. Съгледах светлините на една кръчма, която затваряше много късно или отваряше много рано. Заведението бе просто една дупка, която вонеше на вино и заемаше полуприземния етаж на сграда, построена навярно преди не по-малко от триста години. Кръчмарят беше мъж с кисел нрав и малки очички, нахлупил нещо, което ми заприлича на военна барета. Изгледа ме с досада, повдигнал вежди. Стената зад гърба му бе украсена с флагчета на Синята дивизия 17 17 Синята дивизия (исп. División Azul) или 250-та пехотна дивизия — военна част от испански доброволци, служещи във Вермахта на нацистка Германия на Източния фронт по време на Втората световна война. , картички с изглед от Долината на падналите 18 18 Долината на падналите (исп. Valle de los Caídos) — монументален комплекс в Испания, изграден през 40-те г. на XX в. по заповед на Ф. Франко. и портрет на Мусолини.

— Разкарай се! — сопна се той. — Не отваряме преди пет.

— Искам само да се обадя по телефона. Спешно е.

— Ела пак в пет часа.

— Ако можех да дойда в пет, нямаше да е спешно… Моля ви. Трябва да се обадя в полицията.

Кръчмарят ме огледа внимателно и най-сетне ми посочи един телефон на стената.

— Изчакай да ти дадат линия. Нали имаш пари да платиш?

— Разбира се — излъгах аз.

Слушалката беше мръсна и мазна на пипане. До телефона имаше малко стъклено блюдо с кутийки кибрит, на които бе отпечатано името на заведението и имперски орел. Кръчма „Доблест“, гласеше надписът. Възползвах се от това, че собственикът бе с гръб и тъкмо включваше брояча, и си напълних джобовете с кибритени кутии. Когато кръчмарят се обърна, аз му се усмихнах невинно като младенец. Набрах номера, който Флориан ми бе дал; сигналът прозвуча няколко пъти, но нямаше отговор. Вече започвах да се опасявам, че страдащият от безсъние приятел на инспектора най-сетне е бил приспан от бюлетините на БиБиСи, когато някой вдигна слушалката от другата страна.

— Добър вечер, прощавайте, че ви безпокоя по това време — казах аз. — Трябва спешно да говоря с инспектор Флориан. Много е важно. Той ми даде този номер, в случай че…

— Кой го търси?

— Оскар Драй.

— Оскар кой?

Наложи се търпеливо да повторя фамилията си буква по буква.

— Един момент. Не зная дали Флориан си е вкъщи. Прозорците му не светят. Можете ли да почакате?

Погледнах към собственика на заведението, който бършеше чаши с военен ритъм под безстрашния поглед на Дучето.

— Да — дръзко отговорих аз.

Чакането се проточи безкрайно. Кръчмарят ме гледаше така, сякаш бях избягал престъпник. Опитах се да му се усмихна. Той дори и с око не мигна.

— Бихте ли ми сервирали кафе с мляко? — попитах. — Премръзнал съм.

— Не и преди пет.

— А бихте ли ми казали колко е часът, моля? — поинтересувах се аз.

— Все още не е станало пет — отвърна той. — Наистина ли се обади на полицията?

— На цивилната гвардия, ако трябва да бъдем точни — импровизирах аз.

Най-сетне чух гласа на Флориан. Звучеше енергично, без помен от сънливост.

— Оскар? Къде си?

Разказах му основното с възможно най-голяма бързина. Когато стигнах до тунела на канализацията, усетих, че стана неспокоен.

— Чуй ме добре, Оскар. Искам да ме чакаш там и да не мърдаш никъде, докато не дойда. Ей сегичка ще взема едно такси. Ако стане нещо, бягай! И не се спирай, докато не стигнеш участъка на Виа Лайетана. Там ще питаш за Мендоса. Той ме познава и е надежден човек. Но каквото и да става, чуваш ли, каквото и да става, не слизай в ония тунели. Ясно ли е?