Карлос Сафон - Марина

Бях се озовал на кръстопът — нещо като разпределителна камера или пункт, в който се събираха няколко канала. Вдигнах поглед и видях, че началото на другия коридор бе точно над мястото, където се намирах. Стори ми се, че различавам някаква решетка. Насочих поредната клечка натам, но един от колекторите изпусна струя мътен въздух, която угаси пламъка. В този миг чух нещо да се движи бавно, докосвайки стените с лепкав звук. Студени тръпки полазиха по тила ми. Намерих нова клечка в мрака и я драснах слепешком, но тя не се запали. Сега вече бях сигурен: нещо живо се движеше из тунелите и това не бяха плъхове. Усетих, че не ми достига въздух. Зловонието на това място безмилостно ме блъсна в носа. Най-сетне ми се удаде да запаля една кибритена клечка. В първия миг пламъкът ме заслепи. После видях нещо да пълзи към мен. От всички тунели. Някакви неясни фигури се влачеха като паяци по каналите. Клечката изпадна от треперещите ми пръсти. Искаше ми се да побягна, но мускулите ми се бяха вцепенили.

Изведнъж лъч светлина проряза сенките, улавяйки бегло видение на нещо, което ми се стори протегната към мен ръка.

— Оскар!

Инспектор Флориан тичаше към мен. В едната си ръка държеше фенерче. В другата — револвер. Когато ме наближи, бързо прокара лъча на фенерчето по всички ъгли. И двамата чухме зловещия шум от оттеглянето на фигурите, които побягнаха от светлината. Флориан бе вдигнал пистолета нависоко.

— Какво беше това?

Поисках да отговоря, но гласът ми изневери.

— Ами ти какво правиш тук долу, дявол да го вземе?

— Мария… — успях да произнеса аз.

— Какво?

— Докато ви чаках, видях Мария Шели да слиза в клоаките и…

— Дъщерята на Шели? — попита Флориан озадачен. — Тук?

— Да.

— Ами Кларет?

— Нямам представа. Проследих дирята от стъпки дотук…

Инспекторът огледа стените, които ни ограждаха. В единия край на галерията се виждаше ръждясала желязна врата. Той свъси вежди и бавно тръгна натам. Аз го следвах неотлъчно.

— Тук някъде ли са открили Сентис?

Флориан кимна мълчаливо, сочейки другия край на тунела.

— Тази мрежа от колектори се простира до стария пазар Борн. Сентис е бил намерен там, но е имало признаци, че тялото му е било довлечено от друго място.

— Нали там се намира старата фабрика на „Вело-Гранел“?

Инспекторът кимна отново.

— Мислите ли, че някой използва тези подземни коридори, за да се придвижва под града, от фабриката до…

— Я дръж фенерчето — прекъсна ме Флориан. — И това.

„Това“ беше револверът. Подържах го, докато той се бореше с металната врата. Оръжието се оказа по-тежко, отколкото очаквах. Сложих пръст на спусъка и го разгледах на светлината. Флориан ми хвърли убийствен поглед.

— Внимавай, това не ти е играчка! Ако правиш щуротии, някой куршум ще ти пръсне главата като диня.

Вратата поддаде. Отвътре ни лъхна неописуема смрад. Отстъпихме няколко крачки назад, борейки се с чувството на гадене.

— Какво, по дяволите, има там вътре? — възкликна Флориан.

Извади една кърпа и покри с нея устата и носа си. Подадох му оръжието, като продължавах да държа фенерчето. Инспекторът разтвори широко вратата с ритник. Насочих лъча към вътрешността. Въздухът беше толкова мътен, че едва се различаваше нещо. Флориан запъна ударника и пристъпи към прага.

— Стой тук — заповяда ми той.

Пренебрегнах нареждането му и се приближих до входа на помещението.

— Пресвети Боже! — чух да възкликва Флориан.

Дъхът ми секна. Гледката, която се разкри пред нас, бе невъобразима. Уловени в мрака, десетки безжизнени, недовършени тела висяха на ръждиви куки. Върху две големи маси бяха нахвърляни в пълен безпорядък някакви странни инструменти: метални части, зъбчати колела и механизми, конструирани от дърво и стомана. Зад стъклена витрина се виждаше сбирка от флакони; имаше също комплект спринцовки и цяла стена, покрита с мръсни и почернели хирургически инструменти.

— Какво е това? — прошепна Флориан напрегнат.

Върху едната маса като зловеща недовършена играчка лежеше фигура от дърво и кожа, от метал и кости. Представляваше дете с кръгли очи на влечуго; раздвоен език се подаваше измежду черните му устни. Върху челото му, белязан с огнено клеймо, ясно се виждаше символът на пеперудата.

— Това е неговата работилница… Тук ги създава… — неволно изрекох аз на висок глас.

И в този миг очите на дяволската кукла се раздвижиха. Тя завъртя главата си. От вътрешностите й се разнесе звук като от навиване на часовник. Почувствах как змийските зеници се вторачиха в моите. Раздвоеният език облиза устните. Тя ни се усмихваше.