Карлос Сафон - Марина

— Да се махаме оттук — каза Флориан. — Веднага!

Върнахме се в галерията и затворихме вратата зад нас. Флориан дишаше на пресекулки. Аз дори не бях в състояние да говоря. Той взе фенерчето от треперещите ми ръце и плъзна лъча му по тунела. Докато правеше това, видях как една капка пресече снопа светлина. После още една. И още една. Искрящи алени капки. Кръв. Спогледахме се мълчаливо. Нещо капеше от тавана. Флориан ми даде знак да се отдръпна няколко крачки и насочи лъча нагоре. Видях как лицето му пребледня и уверената му ръка се разтрепери.

— Бягай! — това бе последното, което успя да ми каже. — Махай се оттук!

Вдигна револвера, като ми хвърли един последен поглед. Прочетох в очите му най-напред ужас, а после и онази странна безапелационност на смъртта. Отвори уста, за да ми каже още нещо, но не можа да издаде нито звук. Преди да успее да помръдне и един мускул, някаква тъмна фигура се хвърли върху него и го удари. Прозвуча изстрел и оглушителен трясък отекна в стената. Фенерчето се озова в поток вода. Тялото на Флориан бе запратено срещу стената с такава сила, че отвори процеп под формата на кръст в почернелите тухли. Бях сигурен, че е мъртъв, още преди да се отдели от стената и да рухне на земята неподвижен.

Хукнах да бягам, търсейки отчаяно обратния път. Животински вой изпълни тунелите. Обърнах се. Десетина фигури пълзяха към мен от всички страни. Затичах се така, както не бях тичал през живота си, а невидимата глутница виеше и трополеше зад гърба ми. Не можех да прогоня от ума си образа на тялото на Флориан, врязано в стената.

Вече бях близо до изхода, когато един силует изскочи на няколко метра пред мен и ми препречи достъпа до стълбите. Спрях се като закован. Светлината, която се процеждаше отгоре, ми разкри лицето на един арлекин. Два черни ромба прикриваха стъкления му поглед, а устните от полирано дърво показваха хищни стоманени зъби. Отстъпих крачка назад. Усетих две ръце върху раменете си. Нечии нокти раздраха дрехите ми. Нещо студено и лепкаво се уви около шията ми. Почувствах възела да се затяга, спирайки дъха ми. Зрението ми започна да се замъглява. Нещо ме улови за глезените. Пред мен арлекинът коленичи и протегна ръце към лицето ми. Помислих, че ще изпадна в несвяст. Даже се помолих да стане така. Ала само след секунда онази глава от дърво, кожа и метал се пръсна на парчета.

Изстрелът дойде от дясната ми страна. Грохотът прониза тъпанчетата ми и въздухът замириса на барут. Арлекинът се строполи в нозете ми. Отекна втори изстрел. Натискът върху гърлото ми изчезна и аз паднах ничком. Долавях само наситения мирис на барут. После усетих, че някой ме дърпа. Отворих очи и видях как някакъв човек се надвеси над мен и ме вдигна.

Изведнъж съзрях светлината на деня и дробовете ми се изпълниха с чист въздух. После изгубих съзнание. Спомням си, че в съня си чувах чаткане на конски копита, докато някакви камбани биеха неспирно.

Събудих се в стая, която ми се стори позната. Прозорците бяха затворени и през капаците им се процеждаше ярка светлина. До мен стоеше една фигура, която ме наблюдаваше безмълвно. Марина.

— Добре дошъл в света на живите.

Надигнах се рязко. Пред погледа ми мигом се спусна пелена и ледени игли пронизаха черепа ми. Марина ме придържаше, докато болката бавно отшумя.

— Спокойно — прошепна ми тя.

— Как попаднах тук…?

— Някой те докара призори с една карета. Не се представи.

— Кларет… — промълвих аз, докато откъслечните спомени започнаха да се подреждат в ума ми.

Именно Кларет ме бе измъкнал от тунелите и ме бе докарал отново в къщата в Сариа. Осъзнах, че му дължа живота си.

— Изплаши ме до смърт! Къде беше? Цяла нощ те чаках. Никога повече не постъпвай така с мен, чуваш ли?

Всичко ме болеше, мъчително бе дори да кимна с глава. Отпуснах се пак в леглото. Марина поднесе към устните ми чаша студена вода. Пресуших я на един дъх.

— Май ти се пие още?

Затворих очи и чух как тя напълни отново чашата.

— А къде е Жерман? — попитах аз.

— В ателието си. Беше се разтревожил за теб. Казах му, че малко нещо ти е прилошало.

— И той ти повярва?

— Баща ми вярва на всичко, което аз му кажа — отвърна Марина без лукавство и ми подаде чашата с вода.

— Какво прави толкова часове в ателието си, щом вече не рисува?

Марина хвана китката ми и ми измери пулса.

— Баща ми е творец — отвърна тя след малко. — Творците живеят или в бъдещето, или в миналото; никога в настоящето. Жерман живее от спомени. Те са всичко, което има.