Карлос Сафон - Марина

Безброй нива се издигаха към огромния купол. Кадифените завеси висяха над сцената и се полюшваха в празното пространство. Над безкрайния, пуст партер големи кристални полилеи напразно очакваха електричеството, което никога не бе стигнало до тях. Намирахме се в един страничен вход на сцената. Над нас се издигаха механизмите за придвижване на декори — цяла вселена от завеси, скели, скрипци и мостици, която се губеше във висините.

— Насам — посочи Кларет, който ни водеше.

Прекосихме сцената. Някакви инструменти дремеха захвърлени на мястото за оркестъра. На подиума на диригента се виждаше потънала в паяжини партитура, отворена на първата страница. По-нататък големият килим на централната пътека на партера се простираше като път, който не води доникъде. Кларет се приближи до една осветена врата и ни даде знак да се спрем пред прага. Марина и аз се спогледахме.

Вратата водеше към гримьорна. Стотици ослепителни рокли висяха на метални стойки. Театрални огледала заемаха една от стените. Другата бе покрита с десетки стари снимки, на които се виждаше неописуемо красива жена. Ева Иринова, магьосницата на сцената. Жената, заради която Михаил Колвеник бе наредил да построят това светилище. В този миг я видях. Дамата в черно безмълвно съзерцаваше забуленото си лице в огледалото. Щом чу стъпките ни, тя бавно се обърна и кимна. Едва тогава Кларет ни пусна да влезем. Пристъпихме към нея с онази смесица от страх и омая, с която човек би се приближил до привидение. Спряхме се на около два метра. Кларет стоеше бдително на прага. Жената отново се обърна към огледалото, вглъбена в образа си.

После изведнъж повдигна воала с безкрайно внимателно движение. Оскъдната светлина на малкото работещи крушки ни разкри в огледалото лицето й или онова, което бе останало след киселината. Оголени кости и поразена кожа. Безформени устни — просто една цепка върху неясните черти. Очи, завинаги лишени от способността да плачат. В продължение на един безкраен миг тя ни остави да съзерцаваме ужасната гледка, която воалът й обикновено прикриваше. После, със същите внимателни жестове, с които ни бе показала лицето си, тя отново го забули и ни направи знак да седнем. Последва дълго мълчание.

Ева Иринова протегна ръка към лицето на Марина и го помилва, проследявайки бузите, устните, шията. Сякаш разчиташе неговата красота и съвършенство с жадни, треперещи пръсти. Марина преглътна с мъка. Дамата отдръпна ръката си и аз видях през воала как очите й без клепачи заблестяха. Едва тогава тя заговори и ни разказа историята, която бе крила повече от трийсет години.

„Виждала съм родината си само на снимки. Малкото, което зная за Русия, идва от разкази, брътвежи и спомени на други хора. Родила съм се в някакъв шлеп, който прекосявал Рейн, в една Европа, опустошена от война и терор. Години по-късно научих, че майка ми вече ме носела в утробата си, когато, сама и болна, преминала руско-полската граница, бягайки от революцията. Умряла при раждането ми. Никога не узнах името й, нито пък кой е бил баща ми. Погребали я на брега на реката в неозначен гроб, изгубен завинаги. Двама актьори от Санкт Петербург, които живеели на шлепа, Сергей Глазунов и неговата сестра-близначка Татяна, решили да се погрижат за мен. Сторили го от състрадание, а също и заради това (както ми каза Сергей след много години), че съм се родила с различни на цвят очи, което било знак за късмет.

Във Варшава, благодарение на хитростите и машинациите на Сергей, се присъединихме към една циркова трупа, която пътуваше за Виена. Първите ми спомени са свързани с тези хора и техните животни. Шатрата на цирка, жонгльорите и един глухоням факир на име Владимир, който ядеше стъкло, бълваше огън и винаги ми подаряваше хартиени птички, които сътворяваше сякаш с вълшебна пръчка. Сергей успя да стане администратор на трупата и ние се установихме във Виена. Циркът бе моето училище и домът, в който растях. Ала още тогава знаехме, че е обречен. Реалният свят се превръщаше в по-голяма гротеска от пантомимата на клоуните и танцуващите мечки. Скоро щяхме да станем излишни. Самият двайсети век се бе преобразил в големия цирк на историята.

Когато бях едва на седем или осем години, Сергей ми каза, че вече е дошло време сама да си изкарвам прехраната. Започнах да участвам в спектакъла, най-напред като опитно зайче във фокусите на Владимир, а по-късно със собствен номер — пеех люлчина песен на една мечка, която накрая заспиваше. Този номер, предвиден отначало като интерлюдия, за да даде време на въздушните акробати да се подготвят за изпълнението си, се оказа много успешен. От това най-изненадана останах самата аз. Сергей реши да разшири участието ми. Така започнах да пея римувани песни на няколко изпосталели, стари и болни лъвове, застанала на обляна в светлини платформа. Животните и публиката ме слушаха като хипнотизирани. Във Виена се заговори за детето, чийто глас укротява дивите зверове. Хората плащаха, за да го видят. По онова време бях деветгодишна.