Карлос Сафон - Марина

Сергей скоро проумя, че циркът вече не му е нужен. Детето с различните на цвят очи бе оправдало надеждата, че ще му донесе късмет. Той премина през съответните инстанции, за да се превърне в мой законен настойник, и обяви на останалите от трупата, че ще се устроим самостоятелно. Позова се на факта, че един цирк не е подходяща среда за отглеждане на дете. Когато излезе наяве, че някой години наред е присвоявал част от постъпленията на цирка, Сергей и Татяна обвиниха за това Владимир, като добавиха, че си бил позволявал недопустими волности с мен. Владимир бе задържан от властите и изпратен в затвора, въпреки че парите така и не се намериха.

За да ознаменува своята независимост, Сергей купи луксозен автомобил, контешки гардероб и бижута за Татяна. Преместихме се в една вила, която той бе наел в горите край Виена. Никога не стана ясно откъде се бяха пръкнали средствата за целия този разкош. Аз пеех всеки следобед и всяка вечер в един театър до операта; представлението ми бе озаглавено «Московският ангел». Кръстиха ме Ева Иринова по идея на Татяна; тя бе измъкнала това име от един роман, който се публикуваше в пресата като подлистник и се радваше на известен успех. Това бе първият от множество такива фарсове. По предложение на Татяна ми назначиха учител по пеене, друг по актьорско майсторство и трети по танци. Когато не бях на сцената, прекарвах времето си в обучение. Сергей не ми позволяваше да имам приятели, да излизам на разходка, да оставам сама или да чета книги. За твое добро е, все повтаряше той. Когато тялото ми взе да добива женствени форми, Татяна заяви, че трябва да имам самостоятелна стая. Сергей се съгласи неохотно, но настоя той да пази ключа от нея. Често се връщаше след запой посред нощ и се опитваше да влезе в стаята ми. Повечето пъти беше толкова пиян, че не успяваше да пъхне ключа в ключалката. Ала друг път успяваше. През ония години едничкото ми удоволствие бяха аплодисментите на безименната публика. С течение на времето те станаха за мен по-необходими и от въздуха.

Пътувахме често. Успехът ми във Виена бе стигнал до ушите на музикалните агенти в Париж, Милано и Мадрид. Сергей и Татяна винаги ме придружаваха. Разбира се, до мен не достигаше дори грош от постъпленията от всички тези концерти; и досега не зная какво е станало с тези пари. Сергей вечно имаше кредитори и тънеше в дългове. Вината за това, горчиво ме упрекваше той, била моя. Всички средства отивали за моята издръжка, а аз от своя страна не съм можела да се отблагодаря за всичко, което двамата с Татяна правели за мен. Сергей ме научи да виждам у себе си само една мръсна, мързелива, невежа и глупава хлапачка; една нещастница, която никога не ще постигне нещо стойностно, нито пък ще заслужи нечия обич или уважение. Ала всичко това нямало значение, шепнеше Сергей в ухото ми с ракиения си дъх, защото той и сестра му щели винаги да се грижат за мен и да ме закрилят от света.

В деня, когато навърших шестнайсет години, осъзнах, че се мразя и едва понасям собствения си образ в огледалото. Престанах да се храня. Собственото ми тяло ме отвращаваше и се опитвах да го крия под мръсни и парцаливи дрехи. Един ден намерих в боклука старо бръснарско ножче на Сергей. Отнесох го в стаята си и добих навика да правя с него разрези по ръцете си. Така се наказвах. Татяна всяка нощ ме превързваше мълчаливо.

Две години по-късно, във Венеция, един граф, който ме бе видял на сцената, ми предложи брак. Същата нощ, щом научи за това, Сергей жестоко ме преби. Разцепи устните ми и ми счупи две ребра. Татяна и полицията едва го удържаха. Напуснах Венеция в линейка. Върнахме се във Виена, но финансовите проблеми на Сергей ни притискаха. Започнахме да получаваме заплахи. Една нощ двама непознати подпалиха къщата, докато спяхме. Няколко седмици по-рано Сергей бе получил оферта от един импресарио от Мадрид, за когото бях пяла с успех преди известно време. Даниел Местрес — така се казваше този човек — се бе сдобил с контролния пакет акции от стария Кралски театър на Барселона и искаше да открие сезона с мен. Призори след произшествието стегнахме набързо куфарите и поехме към Барселона — фактически побягнахме само с едни дрехи на гърба. Аз скоро щях да навърша деветнайсет години и се молех на небесата да не доживея до двайсет. От известно време ми идваха мисли да посегна на живота си. Вече нищо не ме свързваше с този свят. Всъщност отдавна бях мъртва и най-сетне го осъзнавах. И ето че тогава срещнах Михаил Колвеник…