Карлос Сафон - Марина

Пълните с формол резервоари съдържаха трупове, които плаваха в тях, поклащайки се в някакъв зловещ танц. Върху една метална маса лежеше голото тяло на жена, дисекцирана от шията до корема. Ръцете й бяха разперени под формата на кръст и аз забелязах, че ставите на китките и лактите й бяха изкуствени части от дърво и метал. Някакви тръбички се спускаха в гърлото й; медни жици стърчаха от крайниците и бедрата й. Кожата й бе полупрозрачна, синкава като на риба. Вдигнах очи към Михаил, изгубила ума и дума, а той се приближи до тялото и го загледа с тъга.

— Ето какво прави природата със своите рожби. Няма злина в човешките сърца, има само една жажда да се преборят с неизбежното. Няма по-страшен демон от майката природа… Моят труд, всичките ми усилия са само опит да надхитря великото кощунство на творението…

Видях как взе една спринцовка и я напълни с някаква изумруденозелена течност от един флакон. Очите ни се срещнаха за миг, сетне Михаил заби иглата в черепа на трупа. Изпразни съдържанието на спринцовката. Извади я и за момент остана неподвижен, загледан в безжизненото тяло. Само след секунди почувствах, че кръвта ми се смразява. Миглите на единия клепач взеха да потрепват. Чук как заскърцаха ставите от дърво и метал. Пръстите се размърдаха. Изведнъж тялото на жената се надигна с рязко движение. Оглушителен животински вой се разнесе в залата. Струйки бяла пяна потекоха от почернелите, подути устни. Жената се освободи от жиците, които бяха пробили кожата й, и падна на земята като счупена кукла. Виеше като ранен вълк. Повдигна глава и впи очи в мен. Бях като хипнотизирана от ужаса, който прочетох в тях. Погледът й излъчваше една животинска сила, от която тръпки ме побиха. Тя искаше да живее!

Чувствах се вцепенена. След няколко секунди тялото отново се отпусна неподвижно, безжизнено. Михаил, който бе наблюдавал цялата случка без видимо вълнение, взе един саван и покри трупа.

Сетне се приближи до мен и улови треперещите ми ръце. Погледна ме така, сякаш искаше да прочете в очите ми дали ще мога да остана с него след всичко, което съм видяла. Исках да намеря думи, за да изразя моята боязън, да му кажа каква грешка прави… Успях само да смотолевя да ме измъкне от това място час по-скоро. Така и направи. Върнахме се в хотел «Колон». Той ме придружи до стаята ми, нареди да ми донесат горещ бульон и ме зави с одеяло, докато го пиех.

— Жената, която видя тази нощ, е загинала преди шест седмици под колелата на един трамвай. Хвърлила се да спаси едно дете, което си играело върху релсите, и не могла да избегне сблъсъка. Колелата откъснали ръцете й до лактите. Умряла на улицата. Никой не знае името й. Никой не я е потърсил. Има десетки такива като нея. Всеки ден…

— Михаил, ти не разбираш… Не можеш да играеш ролята на Бог…

Той ме погали по челото и ми кимна с тъжна усмивка.

— Лека нощ — рече.

После се отправи към вратата и се спря за миг, преди да излезе.

— Ако пожелаеш да си тръгнеш — каза той, — ще те разбера.

Две седмици по-късно бе венчавката ни в катедралата на Барселона“.

„Михаил държеше този ден да е специален за мен. Постара се целият град да се превърне в декор от вълшебна приказка. Ала моето царуване в света на бляновете приключи завинаги на стъпалата на булеварда пред катедралата. Дори не успях да чуя виковете на тълпата. Сергей изскочи от множеството като диво животно от гъсталак и лисна в лицето ми шише с киселина. Тя разяде кожата, клепачите и ръцете ми. Изтри гърлото ми и ми отне гласа. Успях да проговоря отново чак две години по-късно, когато Михаил ме поправи като счупена кукла. Това бе началото на ужаса.

Строежът на нашия дом бе преустановен и ние се настанихме в недовършения палат. Превърнахме го в затвор, издигнат на върха на един хълм. Това бе тъмно и студено място. Хаос от кули и арки, от сводове и вити стълби, които не водеха доникъде. Аз живеех изолирана в една стая в горната част на кулата. Никой нямаше достъп до нея, с изключение на Михаил и понякога доктор Шели. Прекарах първата година в летаргичния унес, причинен от морфина, в плен на един дълъг кошмар. Насън като че ли виждах как Михаил експериментираше с мен, както бе правил и с онези тела, изоставени в болници и морги. Реконструираше ме, опитваше се да надхитри природата. Когато възвърнах съзнанието си, разбрах, че сънищата ми са били действителни. Той ми върна гласа. Възстанови гърлото и устата ми, за да мога да се храня и да говоря. Промени нервните ми окончания, за да не усещам болката от раните, които киселината бе нанесла на тялото ми. Да, надхитрих смъртта, но в крайна сметка се превърнах в още едно от прокълнатите творения на Михаил.