Карлос Сафон - Марина

Доктор Колвеник решил да го вземе под крилото си и го прибрал в дома си. Там Михаил живял през следващите десет години. Добрият доктор му дал образование, домашно огнище и име. Михаил бил още юноша, когато започнал да асистира на приемния си баща в операциите и да усвоява тайните на човешкото тяло. Загадъчната Божия воля се проявявала пред него чрез сложни конструкции от плът и кости, одухотворени от искрата на непонятно вълшебство. Младежът жадно попивал уроците, уверен, че тази наука съдържа послание, което предстои да бъде открито.

Още нямал двайсет години, когато смъртта отново го навестила. Здравето на възрастния доктор се влошавало от известно време. Веднъж, на Бъдни вечер, сърдечен пристъп разрушил половината му сърце, докато кроели планове за едно пътуване, при което Михаил да опознае Южна Европа. Антонин Колвеник си отивал. Младежът се заклел, че този път смъртта нямало да му отнеме близкия човек.

— Сърцето ми е уморено, Михаил — казал старият доктор. — Време е да си отида при моята Фрида и при другия ми Михаил…

— Аз ще ви дам ново сърце, татко.

Докторът се усмихнал. Какви чудати хрумвания имал този странен момък… Единствено заради него се боял да напусне този свят — не искал да го остави сам и безпомощен. Михаил нямал други приятели освен книгите. Какво щяло да стане с него?

— Ти вече ми даде десет години дружба, Михаил — отвърнал Колвеник. — Сега трябва да помислиш за себе си. За бъдещето си.

— Няма да ви оставя да умрете, татко.

— Михаил, спомняш ли си как веднъж ме попита каква е разликата между един лекар и един магьосник? Е, там е работата, че няма никаква магия. Нашето тяло започва да се руши още от мига на раждането ни. Ние сме крехки, нетрайни създания. Едничкото, което остава от нас, са нашите дела, доброто или злото, което вършим спрямо ближните си. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Михаил?

Десет дена по-късно полицията заварила Михаил, целия в кръв, да ридае над трупа на човека, когото бил свикнал да нарича «татко». Съседите алармирали властите, когато усетили някаква странна миризма и чули воплите на младежа. Според полицейския доклад Михаил, доведен до умопомрачение от смъртта на баща си, направил дисекция на тялото и се опитал да възстанови сърцето му, използвайки механизъм от клапи и зъбчати колела. Младежът бил затворен в пражката лудница, откъдето успял да избяга две години по-късно, преструвайки се на умрял. Когато властите отишли да потърсят тялото му в хранилището за трупове, намерили само един бял чаршаф и черни пеперуди, които летели наоколо.

Така Михаил пристигна в Барселона, носейки в себе си семената на своята лудост и на болестта, която щеше да се прояви след години. Материалните неща и човешката компания не го привличаха особено. Никога не се възгордя от богатството, което натрупа. Често казваше, че никой не заслужава да има дори грош повече от онова, което е готов да даде на по-нуждаещите се от него. В нощта, когато се запознахме, Михаил ми каза, че по някаква причина животът щедро ни предоставя тъкмо онова, за което не ламтим. На него животът му донесе богатство, слава и власт. А неговата душа жадуваше само да намери покой и да усмири сенките, които се таяха в сърцето му…

През месеците, които последваха инцидента в кабинета му, Шели, Луис и аз тайно се наговорихме да развличаме Михаил и да го държим далече от неговите мании. Това не беше лесна задача. Той винаги разбираше кога го лъжем, въпреки че не казваше нищо. Угаждаше ни, показвайки престорено покорство и примирение с болестта си… Ала щом го погледнех в очите, съзирах в тях мрака, който все повече завладяваше душата му. Той вече нямаше доверие в нас. Мизерните условия, в които живеехме, още повече се влошиха. Банките бяха запорирали нашите сметки, а имуществото на «Вело-Гранел» бе конфискувано от правителството. Сентис, който мислеше, че благодарение на машинациите си ще стане пълновластен собственик на фирмата, се оказа разорен. Единственото, което можа да придобие, бе някогашното жилище на Михаил на улица «Принсеса». Ние успяхме да запазим само имотите, прехвърлени от съпруга ми на мое име: Големия кралски театър, тази безполезна гробница, в която намерих убежище накрая, и една оранжерия до железопътната линия на Сариа, която Михаил на времето бе ползвал като работилница за личните си експерименти.

За да имаме какво да ядем, Луис се нае да продаде моите накити и рокли на онези, които бяха готови да дадат най-добра цена за тях. Чеизът, който така и не бях използвала, се превърна в средство за издръжката ни. Михаил и аз почти не разговаряхме. Той бродеше из нашето имение като призрак, а фигурата му все повече се деформираше. Ръцете му вече не можеха да държат книга. Очите му четяха с мъка. Вече не го чувах да ридае. Сега просто се смееше. Нощем горчивият му смях ми смразяваше кръвта. С атрофираните си ръце изписваше в един бележник с нечетлив почерк безброй страници, чието съдържание не ни беше известно. Щом доктор Шели дойдеше да го посети, Михаил се затваряше в кабинета си и отказваше да излезе оттам, докато приятелят му не си тръгнеше. Споделих с Шели моите опасения, че съпругът ми може би възнамерява да посегне на живота си. Докторът ми каза, че той пък се бои да не стане нещо по-лошо. Не разбрах или не пожелах да разбера какво имаше предвид.