Карлос Сафон - Марина

— Години наред вярвах, че Михаил почива в мир. Навестявах го в последната неделя на всеки месец — защото това бе денят, в който се запознахме, — за да му припомня, че скоро, твърде скоро ще се съберем отново… Живеехме в свят от спомени, но въпреки това забравихме за нещо много съществено…

— За кое? — попитах аз.

— Забравихме за Мария, нашата дъщеря.

Двамата с Марина се спогледахме. Спомних си как Шели хвърли в огъня снимката, която му показахме. Детето, което се виждаше на нея, бе Мария Шели.

Отнасяйки албума от оранжерията, ние бяхме отнели на Михаил Колвеник едничкия спомен за дъщерята, която не му бе съдено да опознае.

— Шели отгледа Мария като свое собствено дете, но тя се догаждаше, че тази история за нейната майка, която уж починала при раждането й, не е вярна… Докторът никак не умееше да лъже. След време Мария намери в кабинета му старите бележници на Михаил и по тях възстанови историята, която ви разказах. Тя се роди с лудостта на своя баща. Спомням си, че в деня, когато съобщих на Михаил, че очаквам дете, той се усмихна. Тази усмивка ме разтревожи, макар че тогава не знаех защо. Едва след години научих от писанията му, че черната пеперуда от каналите се храни със собствените си рожби и че преди да умре, се заравя заедно с тялото на една от своите ларви, която поглъща при възкресението си… Когато вие открихте оранжерията, като ме проследихте по пътя от гробището, Мария също успя най-сетне да открие онова, което търсеше от години. Флаконът със серума, който Шели бе скрил… Така Михаил се завърна от мъртвите — трийсет години по-късно… Оттогава той се храни с нея, пресъздава се отново с части от други тела, набира сили, сътворява други създания, подобни на него…

Преглътнах с мъка, припомняйки си какво бях видял предната нощ в тунелите.

— Когато разбрах какво става — продължи дамата, — поисках да предупредя Сентис, че той ще е първата жертва. За да не разкрия самоличността си, използвах теб, Оскар, като ти изпратих онази визитка. Мислех си, че щом я види и чуе малкото, което вие знаехте, страхът ще го накара да вземе мерки и да се предпази. За пореден път надцених стария подлец… Той пожела да отиде при Михаил и да го унищожи. Повлече и Флориан със себе си… Луис отиде на гробището в Сариа и се увери, че гробът е празен. Отначало подозирахме, че Шели е излъгал доверието ни. Мислехме, че именно той посещава оранжерията и конструира нови създания… Може би, казвахме си, не желае да умре, без да е проумял загадките, които Михаил остави необяснени… Все се съмнявахме в него. Когато разбрахме, че той прикрива Мария, беше прекалено късно… Сега Михаил ще нападне нас.

— Но защо? — попита Марина. — Защо му е притрябвало да се върне тук?

Дамата мълчаливо разкопча двете най-горни копчета на роклята си и измъкна верижка за медальон. На верижката висеше стъклено флаконче, в което проблясваше изумруденозелена течност.

— Заради това — отвърна тя.

Тъкмо разглеждах флакона със серума срещу светлината, когато го чух. Марина също го чу. Нещо се влачеше по купола на театъра.

— Вече са тук — обади се мрачно Луис Кларет от прага.

Ева Иринова отново прибра серума, без да показва изненада. Видях как Кларет извади револвера си и провери пълнителя. Сребърните куршуми, които Шели му бе дал, просветнаха вътре.

— А сега трябва да си вървите — нареди ни Ева Иринова. — Вече знаете истината. Постарайте се да я забравите.

Лицето й бе скрито зад воала, а механичният й глас бе напълно безизразен. Изобщо не можах да отгатна с каква цел изрече тези думи.

— Ние няма да разкрием тайната ви — казах аз за всеки случай.

— В крайна сметка истината винаги остава неразкрита — отвърна тя. — Хайде, тръгвайте.

Кларет ни даде знак да го последваме и ние излязохме от гримьорната. Луната хвърляше правоъгълник от сребриста светлина върху сцената през стъкления купол. Върху него като танцуващи сенки се очертаваха силуетите на Михаил Колвеник и неговите творения. Вдигнах очи и зърнах, както ми се стори, почти дузина от тях.

— Мили Боже… — прошепна Марина до мен.

Кларет гледаше в същата посока. Долових страх в погледа му. Една от фигурите стовари жесток удар върху купола. Кларет запъна ударника на револвера си и се прицели. Създанието продължаваше да блъска и след броени секунди стъкленият купол щеше да рухне.

— Под мястото за оркестъра има тунел, който минава под партера и стига до фоайето — осведоми ни Кларет, без да откъсва очи от купола. — Под главното стълбище ще намерите един люк на пода, който води към коридор. Тръгнете по него и ще излезете при противопожарния изход…