Карлос Сафон - Марина

От известно време в главата ми се въртеше друга безразсъдна идея. Струваше ми се, че откривам в нея начин да спася Михаил и нашия брак. Реших да родя дете. Бях убедена, че ако успея да го даря с рожба, той ще намери мотив да продължи да живее и да се приобщи отново към мен. Оставих се тази илюзия да ме завладее. Цялото ми тяло пламтеше от желание да зачене това същество, което трябваше да донесе избавление и надежда. Мечтаех си как ще дам живот на един малък Михаил, невинен и чист. Сърцето ми жадуваше да се сдобие с едно подобие на мъжа ми, което да е свободно от всяко зло. Не можех да допусна Михаил да заподозре какво замислям, защото щеше да откаже категорично. Достатъчно усилия щеше да ми струва да намеря подходящия момент да остана насаме с него. Както вече казах, той от доста време ме избягваше. Уродливата му външност го караше да се чувства неловко в мое присъствие. Болестта бе засегнала и говора му. Мънкаше неясно, обзет от гняв и срам. Можеше да поглъща само течности. Моите усилия да му покажа, че състоянието му не ме отблъсква, че никой не би го разбрал по-добре от мен и не би се отнесъл с по-голямо съчувствие към страданията му, като че ли само влошаваха нещата. Аз обаче проявих нужното търпение и поне веднъж в живота си повярвах, че съм заблудила Михаил. Оказа се, че съм заблудила самата себе си. Това бе най-сериозната ми грешка.

Когато съобщих на Михаил, че ще имаме дете, неговата реакция ме ужаси. Той изчезна за почти цял месец. Седмици по-късно Луис го намери в старата оранжерия в Сариа в безчувствено състояние. Михаил се бе трудил неуморно. Бе преправил гърлото и устата си и имаше чудовищен вид. Гласът му бе станал дълбок, металически, зловещ. Остри метални зъби стърчаха от челюстите му. Лицето му беше неузнаваемо, с изключение на очите. Под цялата тази страховита външност душата на онзи Михаил, когото обичах, продължаваше да гори в собствения си ад. Редом с тялото му Луис бе намерил серия от механизми и стотици проекти. Накарах Шели да ги прегледа, докато Михаил възстановяваше силите си с един продължителен сън, от който не се пробуди цели три дена. Заключенията на доктора бяха потресаващи. Михаил окончателно бе изгубил разсъдъка си. Бе замислил да реконструира тялото си от глава до пети, преди болестта да го е разяла напълно. Заключихме го в една непревземаема килия на върха на кулата. Аз родих нашата дъщеря, докато слушах дивите викове на моя съпруг, затворен като звяр. Не успях да споделя с нея дори един-единствен ден. Доктор Шели се нагърби с грижите за нея и се закле да я отгледа като своя собствена дъщеря. Тя щеше да носи името Мария и, също като мен, да не познава истинската си майка. С нея си отиде и малкото живец, който бе останал в сърцето ми, но знаех, че нямам друг избор. Надвисналата над нас трагедия вече се долавяше във въздуха. Можех да я усетя като някаква отрова. Не ми оставаше друго, освен да чакам. И както винаги става, окончателният удар дойде от най-неочакваното място.

Бенжамин Сентис, когото завистта и алчността бяха докарали до разорение, отдавна замисляше отмъщението си. Още на времето съществуваха подозрения, че именно той е помогнал на Сергей да избяга, след като ме нападна пред катедралата. Също като в мрачното пророчество на хората от тунелите, ръцете, които Михаил му бе дал преди години, бяха послужили само за беди и предателство. През последната нощ на 1948 г. Бенжамин Сентис се завърна, за да нанесе финалния удар на Михаил, когото дълбоко ненавиждаше.

През всички тези години моите някогашни опекуни, Сергей и Татяна, бяха живели в нелегалност. Те също горяха от жажда за мъст. Сега най-сетне бе ударил часът. Сентис знаеше, че отрядът на Флориан е планирал обиск в нашия дом при парка Гюел на следващия ден с цел да се открият предполагаемите улики срещу Михаил. Ако този обиск се осъществеше, лъжите и измамите на Сентис щяха да лъснат наяве. Малко преди полунощ Сергей и Татяна излели няколко бидона с бензин около нашето жилище. Сентис, типичният страхливец в сянка, погледал от колата си как лумват първите пламъци, а после се махнал оттам.

Когато се събудих, синкав дим тъкмо нахлуваше нагоре по стълбите. Огънят се разпространи за броени минути. Луис ми се притече на помощ и благодарение на него и двамата си спасихме живота, като скочихме от балкона върху покрива на гаражите, а оттам — в градината. Когато се обърнахме, пламъците бяха обхванали напълно първите два етажа и се изкачваха към кулата, където бяхме затворили Михаил. Исках да се втурна в огъня, за да го спася, но Луис здраво ме държеше в обятията си, без да обръща внимание на моите викове и удари. В този миг съгледахме Сергей и Татяна. Сергей се смееше като луд. Сестра му трепереше безмълвно, а ръцете й воняха на бензин. Онова, което последва, се е запечатало в паметта ми като видение от някакъв кошмар. Пламъците бяха стигнали до върха на кулата. Прозорците се пръснаха, посипвайки дъжд от стъкла. Изведнъж една фигура изникна от огъня. Стори ми се, че виждам как някакъв черен ангел се спуска отгоре. Това беше Михаил. Пълзеше по стените като паяк, захващайки се за тях с помощта на ноктестите лапи, които си бе измайсторил от метал. Придвижваше се с поразителна бързина. Сергей и Татяна го наблюдаваха изумени, без да разбират какво става. Сянката ги връхлетя и със свръхчовешка сила ги завлече в къщата. Когато ги видях как изчезват в този огнен ад, изгубих съзнание.