Карлос Сафон - Марина

— Няма ли да е по-лесно да се върнем оттам, откъдето дойдохме? — попитах аз. — През вашето жилище…

— Не. Те вече са влезли там…

Марина сграбчи ръката ми и ме задърпа.

— Да направим каквото ни казва, Оскар.

Погледнах Кларет. В очите му се четеше хладното спокойствие на човек, който отива на смърт с открито чело. Само след секунда стъклената повърхност на купола се пръсна на хиляди парчета и едно подобно на вълк същество с вой се спусна на сцената. Кларет стреля в черепа му и улучи, но горе вече се очертаваха силуетите на останалите изчадия. Мигновено познах Колвеник в центъра. По даден от него знак всички запълзяха надолу към театъра.

Марина и аз се втурнахме към мястото на оркестъра и последвахме указанията на Кларет, докато той ни прикриваше гърба. Отекна друг оглушителен изстрел. Обърнах се за последен път, преди да вляза в тесния коридор. Някакво обвито в кървави дрипи тяло с един скок се спусна на сцената и се хвърли към Кларет. Следващият куршум отвори в гърдите му димяща дупка с размерите на юмрук. Тялото продължаваше настъплението си, когато затворих люка и побутнах Марина навътре.

— Какво ще стане с Кларет?

— Не зная — излъгах аз. — Бягай!

Забързахме се през тунела. Размерите му надали бяха повече от метър на широчина и метър и половина на височина. За да напредваме, трябваше да се наведем и да се подпираме с ръце на стените, за да не изгубим равновесие. Едва бяхме изминали няколко метра, когато чухме стъпки над главите си. Бяха уловили дирята ни и ни следваха отгоре по протежението на партера. Ехото на изстрелите отекваше все по-силно. Запитах се колко ли време му оставаше на Кларет — и с колко куршуми разполагаше, — преди да бъде разкъсан от тази глутница.

Изведнъж някой повдигна една прогнила дървена плоскост над главите ни. Ослепителна светлина ни прониза като нож и някаква мъртва тежест тупна в нозете ни. Кларет. Очите му бяха празни, безжизнени. Дулото на пистолета все още димеше в ръката му. По тялото му нямаше видими белези и рани, но нещо изглеждаше не както трябва. Марина надникна през рамото ми и простена. Бяха му извили врата с такава свирепа сила, че лицето му гледаше към гърба. Някаква сянка падна върху нас и видях как една черна пеперуда кацна върху верния приятел на Колвеник. В объркването си долових присъствието на Михаил едва тогава, когато той се пресегна през пробитата дървения и обви с лапата си шията на Марина. Вдигна я и я отнесе, преди да успея да я задържа. Извиках името му. Тогава той ми проговори с глас, който никога не ще забравя.

— Ако искаш отново да видиш приятелката си здрава и читава, донеси ми флакона.

В продължение на няколко секунди изобщо не можех да разсъждавам. После тревогата ме върна към реалността. Наведох се над тялото на Кларет и се опитах да му взема оръжието. Мускулите на ръката му се бяха стегнали в спазъма на последната агония. Показалецът му бе като закован на спусъка. Отделяйки внимателно пръстите му един по един, най-сетне успях да постигна целта си. Отворих барабана и видях, че не бяха останали муниции. Опипах джобовете на Кларет в търсене на още куршуми. Намерих във вътрешния джоб на сакото му втория пълнител — шест сребърни куршума с продупчен връх. Клетият човек не бе имал време да презареди пистолета си. Преди да успее да го стори, сянката на приятеля, комуто бе посветил живота си, го бе погубила с един свиреп удар. Може би след толкова години, прекарани в страх от тази среща, Кларет не бе намерил сили да стреля по Михаил Колвеник или по онова, което бе останало от него. Всъщност това вече нямаше особено значение.

Треперейки като лист, аз се изкатерих по стените на тунела към партера и тръгнах да търся Марина.

Куршумите на доктор Шели бяха оставили диря от трупове по сцената. Други се бяха нанизали на полилеите или висяха от ложите… Луис Кларет бе видял сметката на глутницата зверове, които придружаваха Колвеник. Виждайки повалените трупове на тези чудовищни същества, не можех да не си помисля, че това бе най-добрата участ, която можеше да ги сполети. Сега, когато бяха лишени от живот, цялата изкуственост на различните присадки и на частите, които ги съставяха, си личеше още по-ясно. Едно от телата бе проснато на централната пътека на партера. Лежеше по гръб с разкривени челюсти. Прескочих го. Празнотата в мътните му очи ми навя силно усещане за студ. Нямаше нищо в тези очи. Абсолютно нищо.

Отидох до сцената и се качих на подиума. В гримьорната на Ева Иринова все още светеше, но там нямаше никого. Въздухът бе пропит с миризма на мърша. По старите фотографии на стените личаха следи от окървавени пръсти. Колвеник. Нещо изскърца зад гърба ми и аз се обърнах с вдигнат револвер. Чух стъпки, които се отдалечаваха.