Карлос Сафон - Марина

От контакта с горещия метал серумът започна да се изпарява. Лапата на Колвеник успя да хване флакона, когато в него бяха останали само няколко капки. Колвеник сключи металния си юмрук около него и го строши на парчета. Няколко изумруденозелени капки се стекоха между пръстите му. Пламъците озариха лицето му — клокочещ кладенец от неудържима омраза и ярост. Тогава той тръгна към нас. Марина сграбчи ръцете ми и ги стисна с всички сили. Затвори очи и аз сторих същото. Почувствах съвсем наблизо смрадта на гнилоч, която излъчваше Колвеник, и се приготвих за предстоящия удар.

Първият изстрел прекоси пламъците със свистене. Отворих очи и видях силуета на Ева Иринова, която с револвер в ръка вървеше към нас по същия път, по който бях минал аз. Една роза от черна кръв цъфна на гърдите на Колвеник. Следващият изстрел, изпратен по-отблизо, разкъса една от ръцете му. Третият го улучи в рамото. Дръпнах Марина настрани. Колвеник се обърна към Ева, като се олюляваше. Дамата в черно напредваше бавно. Оръжието й бе безмилостно насочено към него. Чух Колвеник да стене. Четвъртият изстрел отвори дупка в стомаха му. Петият и последен нарисува черен знак между очите му. Миг по-късно той рухна на колене. Ева Иринова пусна пистолета и изтича при него.

Взе го в обятията си и го залюля. Очите на двамата се срещнаха отново и аз видях как тя, разплакана, замилва това чудовищно лице.

— Отведи приятелката си оттук — каза ми Ева, без да ме погледне.

Кимнах и поведох Марина по моста към корниза на сградата. Оттам успяхме да стигнем до покрива на пристройката, на безопасно разстояние от огъня. Обърнахме се, преди напълно да ги изгубим от поглед. Черната дама държеше в прегръдките си Михаил Колвеник. Силуетите им се очертаваха сред пламъците, докато огънят не ги обгърна изцяло. Стори ми се, че видях как вятърът разпръсна пепелта им и тя се рееше над Барселона, докато утрото не я отнесе завинаги.

На следващия ден вестниците писаха за най-големия пожар в историята на града и за миналото на Големия кралски театър, отбелязвайки, че с неговото заличаване си отиват и последните следи от една изгубена Барселона. Водите на пристанището бяха покрити със слой от пепел, която продължи да вали над града чак до здрач. Фотографии, заснети от хълма Монжуик, показваха една достойна за перото на Данте пъклена клада, която се издигаше към небесата. Трагедията доби нов облик, когато полицията разкри подозренията си, че сградата е била обитавана от бездомници и че някои от тях са загинали сред отломките. Самоличността на двете овъглени тела, намерени прегърнати на върха на купола, не бе установена. Както бе предрекла Ева Иринова, истината остана неразкрита.

Нито един вестник не спомена старата история на Ева Иринова и Михаил Колвеник. Никой вече не се интересуваше от това. Спомням си как онази сутрин стояхме с Марина пред един от павилионите на Лас Рамблас. Първата страница на „Ла Вангуардия“ бе изцяло заета от статия с гръмкото заглавие:

Любопитни минувачи и ранобудници бързаха да си купят първото издание, чудейки се кой ли е покрил небето със сребърна глазура. Ние бавно поехме към Пласа Каталуня, докато частици пепел продължаваха да валят край нас като мъртви снежинки.

В дните, които последваха опожаряването на Големия кралски театър, студена вълна се спусна над Барселона. За пръв път от много години насам пелена от сняг покри града от пристанището до върха на Тибидабо. Марина и аз прекарвахме заедно с Жерман една Коледа, изпълнена с мълчание и неуловими погледи. Марина почти не отваряше дума за случилото се; започна да ми прави впечатление, че тя избягваше моята компания и предпочиташе да се затвори в стаята си и да пише. Аз убивах времето, като разигравах с баща й безкрайни партии шах в голямата стая край камината. Гледах как навън вали сняг и чаках подходящия момент да остана насаме с Марина. Този момент обаче все не идваше.

Жерман се правеше, че не забелязва какво става, и все гледаше да завърже някакъв разговор, за да ме ободри.

— Марина казва, че искате да станете архитект, Оскар.

Аз кимах, макар че вече не знаех какво искам в действителност. Нощем будувах, подреждайки отново частите на историята, която бяхме преживели. Опитвах се да прогоня от паметта си призраците на Колвеник и Ева Иринова. Неведнъж ми минаваше през ум мисълта да посетя стария доктор Шели, за да му разкажа случилото се. Но не ми достигаше смелост да се изправя пред него и да му опиша как пред очите ми бе загинала жената, която бе отгледал като своя дъщеря, и как бе изгорял най-добрият му приятел.