Карлос Сафон - Марина

— Къде е Марина? — попитах аз, като почти пелтечех.

Жерман не бе в състояние да произнесе нито дума. Не беше и нужно. Очите му ми казаха, че неговите посещения в болницата „Сан Пабло“ са били лъжливи. Разбрах, че докторът от Ла Пас никога не бе преглеждал художника. Разбрах, че радостта и надеждата на Жерман след завръщането от Мадрид не са били свързани с него. Марина ме бе заблуждавала от самото начало.

— Болестта, която отнесе майка й… — промълви Жерман, — сега отнася и моята Марина, приятелю Оскар…

Усетих, че клепачите ми се затварят, натежали като плочи, и светът край мен бавно се разпадна. Жерман ме прегърна отново и там, в онази унила стая на голямата стара къща, аз плаках заедно с него като нещастен глупак, а в това време дъжд заваля над Барселона.

От таксито болницата „Сан Пабло“ ми се видя като цял град, увиснал от облаците, целият в заострени кули и невъзможни куполи. До мен мълчаливо пътуваше Жерман, облечен в чист костюм. Аз държах един пакет, увит в най-лъскавата хартия за подаръци, която бях успял да намеря. Когато пристигнахме, лекарят, който се грижеше за Марина — някой си Дамиан Рохас, — ме измери с поглед от глава до пети и ми даде куп инструкции. Не бивало да изморявам Марина. Трябвало да се държа позитивно и оптимистично. Тя била тази, която се нуждаела от моята помощ, а не обратното. Целта на посещението ми не била да плача и да се вайкам, а да й помогна. Ако тези правила не били по силите ми, завърши докторът, по-добре хич да не съм се мяркал повторно там. Дамиан Рохас беше млад лекар и престилката му още лъхаше на книжно знание. Говореше със строг и нетърпелив тон, изобщо не си направи труда да любезничи с мен. При други обстоятелства щях да го взема за надут глупак, но нещо у него ми подсказваше, че той още не умееше да се изолира от страданията на пациентите си и че това рязко държане бе неговият начин да оцелее.

Качихме се на четвъртия етаж и тръгнахме по един сякаш безкраен коридор. Миришеше на болница — онази характерна смесица от болест, дезинфектант и освежител за въздух. И малкото смелост, която ми бе останала, мигом се изпари, щом стъпих с крак в това крило на сградата. Жерман пръв влезе в стаята. Помоли ме да изчакам отвън, докато той съобщи на Марина за посещението ми. Имаше чувството, че тя би предпочела да не я виждам на такова място.

— Нека първо аз да поговоря с нея, Оскар…

И тъй, зачаках. Коридорът представляваше необятна галерия от врати и приглушени гласове. Лица, посърнали от скръб и загуба, безмълвно се разминаваха. Повтарях си неспирно инструкциите на доктор Рохас. Бях дошъл тук, за да помогна. Най-сетне Жерман се показа на вратата и ми кимна. Преглътнах с мъка и влязох. Той остана отвън.

Стаята бе един голям правоъгълник, в който светлината чезнеше, преди да стигне до пода. Под прозорците булевард „Гауди“ се губеше в безкрая. Кулите на храма Саграда Фамилия разсичаха небето надве. В стаята имаше четири легла, разделени с корави завеси. През тях се виждаха силуетите на другите посетители, досущ като в китайски театър на сенките. Марина заемаше последното легло вдясно, до прозореца.

Най-трудното през първите няколко мига бе да издържа на погледа й. Бяха я подстригали късо като момче. Без дългата си коса Марина ми се видя някак гола, унизена. Прехапах си езика, за да спра сълзите, които напираха от душата ми.

— Трябваше да ми я отрежат… — рече тя, отгатнала мислите ми. — Заради тестовете.

Забелязах по шията и по тила й белези, които бе мъчително дори само да гледаш. Опитах се да се усмихна и й подадох пакета.

— На мен ми харесва така — казах вместо поздрав.

Тя взе пакета и го остави в скута си. Приближих се и мълчаливо седнах до нея. Марина взе ръката ми и силно я стисна. Беше отслабнала. Под бялата болнична нощница ребрата й се четяха. Имаше тъмни сенки под очите. Устните й се бяха превърнали в две сухи, тънки линии. Пепелявосивите й очи вече не блестяха. С несигурни движения отвори пакета и измъкна книгата, която беше вътре. Разлисти я и вдигна поглед към мен, заинтригувана.

— Всичките страници са празни…

— Засега — отвърнах аз. — Имаме една увлекателна история, която да разкажем, и аз ти осигурявам строителния материал.

Марина притисна книгата до гърдите си.

— Как намираш Жерман? — попита тя.

— Добре е — излъгах. — Изморен е, но иначе е добре.

— Ами ти как си?

— Кой, аз ли?

— Не, аз. Тебе питам, кой друг?

— Аз съм си добре.

— Да бе, особено след конското на сержант Рохас…