Карлос Сафон - Марина

Моята катедрала скоро стана популярна сред останалите пациенти в стаята и техните посетители. Осемдесет и четиригодишната доня Кармен от Севиля, която заемаше страничното легло, току ми хвърляше скептични погледи. Характерът й бе толкова силен, че можеше да разбие цели армии, а задникът й бе с размерите на „Сеат“ 600 20 20 Модел, произвеждан от 1957 до 1973 г., важна част от икономическото развитие на следвоенна Испания. . Командореше персонала, без да си поплюва. През живота си се бе подвизавала като черноборсаджийка, вариететна певица, танцьорка на фламенко, контрабандистка, готвачка, продавачка на монополизирани стоки и какво ли още не. Бе погребала двама съпрузи и три деца. Около двайсет души — внуци, племенници и други роднини — идваха да я видят и да й засвидетелстват почитта си. Тя ги поставяше на място, като им казваше да не я залъгват с бабини деветини — те били за глупаците. Все ми се струваше, че доня Кармен се бе родила в неподходящ век; ако беше живяла по времето на Наполеон, той нямаше да премине отвъд Пиренеите. Всички присъстващи — с изключение на нейния диабет — споделяхме това мнение.

В другия край на стаята бе Исабел Льоренте — една дама с излъчване на манекенка, която говореше съвсем тихичко и сякаш бе излязла от някое модно списание отпреди войната. По цял ден се гримираше и си нагласяше перуката пред едно огледалце. От химиотерапията главата й бе гола като билярдна топка, но тя бе убедена, че никой не знае това. Научих, че била избрана за мис Барселона през 1934 г. и че на времето един от кметовете на града лудеел по нея. Вечно ни разправяше, че имала роман с един страхотен шпионин и той всеки момент щял да дойде да я избави от това ужасно място, в което я държали затворена. Доня Кармен всеки път подбелваше очи, щом чуеше тази история. Никой не посещаваше Исабел, а на нея й стигаше само да й кажеш колко е красива, за да се усмихва цяла седмица. Един четвъртък следобед в края на март отидохме в стаята и заварихме леглото й празно. Исабел Льоренте бе починала същата сутрин, без да даде време на своя кавалер да я избави.

Четвъртата пациентка в стаята бе Валерия Астор, момиченце на девет години, което дишаше благодарение на трахеотомия. Винаги ми се усмихваше, щом влезех в стаята. Майка й стоеше при нея през цялото позволено време, а когато трябваше да напусне помещението, спеше в коридорите. Всеки ден сякаш остаряваше с един месец. Валерия винаги ме питаше дали моята приятелка е писателка и аз отговарях — да, и при това известна. Веднъж ме попита — никога няма да разбера защо — дали не съм полицай. Марина често й разказваше истории, които измисляше в момента. Валерия най-много обичаше истории за призраци, принцеси и локомотиви — в този порядък. Доня Кармен слушаше тези приказки и се смееше от сърце. Майката на Валерия, чието име все не мога да си спомня — отслабнала и непретенциозна до отчаяние жена — изплете един вълнен шал за Марина в знак на признателност.

Доктор Дамиан Рохас се отбиваше в стаята по няколко пъти на ден. С течение на времето той ми стана симпатичен. Открих, че преди години е бил възпитаник на моя интернат и че насмалко не е станал семинарист. Имаше ослепителна приятелка, която се казваше Лулу. Тя все ходеше с миниполи и с едни черни копринени чорапи, от които на човек му секваше дъхът. Лулу идваше да види доктора всяка събота и често се отбиваше при нас, за да ни поздрави и да попита дали онова говедо, гаджето й, се държи добре. Аз винаги се изчервявах като домат, щом тя ме заговореше. Марина все ме поднасяше, задето зяпах глупашки приятелката на доктор Рохас. Той и Лулу се ожениха през април. Когато лекарят се върна от краткия си меден месец в Менорка седмица по-късно, изглеждаше слаб като вейка. Сестрите се заливаха от смях, само като го погледнеха.

В продължение на няколко месеца това бе моят свят. Часовете в интерната бяха само интерлюдия, която минаваше покрай мен. Рохас проявяваше оптимизъм относно състоянието на Марина. Казваше, че тя е силна и млада и че лечението дава резултати. Жерман и аз просто не знаехме как да му се отблагодарим. Подарявахме му пури, вратовръзки, книги, че даже и една писалка „Монблан“. Той протестираше и твърдеше, че просто си върши работата, но и двамата знаехме, че работеше повече часове от който и да е друг лекар от персонала.

В края на април Марина качи някой килограм и цветът й донякъде се възвърна. Правехме малки разходки по коридора, а когато времето се позатопли, излизахме за кратко в двора на болницата. Тя все пишеше в книгата, която й бях подарил, въпреки че не ми даваше да прочета нито ред.