Карлос Сафон - Марина

— Вкъщи. Прибираме си я вкъщи.

Напуснах интерната един понеделник, без да предупредя и без да уведомя когото и да било къде отивам. Дори не ми мина през ум, че отсъствието ми ще се забележи. Малко ме беше грижа за това. Моето място беше до Марина. Настанихме я в нейната стая. Катедралата й, вече завършена, й правеше компания на перваза на прозореца. Това бе най-добрата сграда, която някога съм конструирал. Жерман и аз се редувахме да бдим над Марина двайсет и четири часа в денонощието. Рохас ни бе казал, че тя няма да страда, че просто ще угасне бавно като свещ на вятъра.

Марина никога не ми бе изглеждала толкова красива, както в онези последни дни в голямата къща в Сариа. Косата й бе поизраснала отново, още по-лъскава от преди, изпъстрена с бели нишки сребро. Дори и очите й блестяха по-силно. Аз почти не излизах от нейната стая. Исках да изживея всеки час и всяка минута, които ми оставаха с нея. Често прекарвахме цели часове прегърнати, без да говорим, без да се движим. Една нощ — беше четвъртък — тя ме целуна по устните и ми прошепна на ухото, че ме обича и че каквото и да стане, ще ме обича вечно.

На следващата сутрин си отиде тихо, точно както бе предсказал Рохас. На развиделяване, с първите лъчи на зората, Марина стисна силно ръката ми, усмихна се на баща си и пламъкът в очите й угасна завинаги.

Предприехме последното пътуване с нея в стария „Тъкър“. Жерман шофираше мълчаливо, докато стигнахме до плажа, точно както преди месеци. Беше сияен ден и ми се искаше да вярвам, че морето, което Марина толкова обичаше, се е пременило в празнични одежди, за да я посрещне. Паркирахме сред дърветата и слязохме до брега, за да разпръснем праха й.

На връщане Жерман, който се бе прекършил вътрешно, ми призна, че няма сили да шофира до Барселона. Изоставихме неговия „Тъкър“ сред боровете. Едни рибари, които минаваха по шосето, се съгласиха да ни закарат до гарата. Когато пристигнахме на Френската гара в Барселона, се навършваха седем дена от моето изчезване. Имах чувството, че са изминали седем години.

Сбогувах се с Жерман с прегръдка на перона. До ден-днешен не ми е известно накъде пое той и каква бе по-нататъшната му съдба. И двамата знаехме, че вече не бихме могли да се погледнем в очите, без да съзрем в тях Марина. Видях го как се отдалечи като един щрих, стопил се върху платното на времето. Малко след това един цивилен полицай ме разпозна и ме попита не се ли казвам Оскар Драй.

Онази Барселона от моята младост вече не съществува. Нейните улици и нейната светлина са си отишли завинаги и живеят вече само в спомените. Петнайсет години по-късно се върнах в града и отново обиколих местата, които смятах, че са се изличили от паметта ми. Научих, че голямата къща в Сариа е била съборена. Улиците, ограждали я някога, сега са част от една автомагистрала, по която, както казват, се движи прогресът. Старото гробище, предполагам, още си е там, изгубено в мъглата. Седнах на онази пейка на площада, на която толкова пъти бяхме седели с Марина. Съгледах в далечината силуета на някогашното ми училище, но не дръзнах да отида до него. Нещо ми подсказваше, че ако го сторех, младостта ми щеше да изчезне завинаги. С времето не ставаме по-мъдри, а само по-страхливи.

Преди години избягах, без сам да зная от какво. Мислех си, че ако избягам отвъд хоризонта, сенките от миналото ще се махнат от пътя ми. Мислех си, че ако се отдалеча достатъчно, гласовете в ума ми ще замлъкнат завинаги. Накрая се върнах на онзи таен плаж на Средиземно море. Постницата на Сант Елм, както винаги, се издигаше в далечината като бдителен страж. Намерих стария „Тъкър“ на моя приятел Жерман. Колкото и да е чудно, той още си стои там, на своята последна спирка сред боровете.

Слязох на брега и седнах на пясъка, където преди години бях разпръснал праха на Марина. Небето пламна, озарено от същата светлина както в онзи ден, и аз ясно почувствах нейното присъствие. Разбрах, че повече не мога и не искам да бягам. Бях се прибрал у дома.

През последните дни на Марина й бях обещал, че ако тя не успее, аз ще завърша тази история вместо нея. Книгата с празни листа, която й бях подарил, ме съпътстваше през всички тия години. Нейните думи ще станат мои. Ала не зная дали ще мога да изпълня добре обещанието си. Понякога се съмнявам в паметта си и се чудя дали не съм способен да си спомням само онова, което никога не се е случило.

Марина, ти отнесе всички отговори със себе си.