Карлос Сафон - Марина

Повдигнах вежди, сякаш нямах ни най-малка представа за какво говореше.

— Липсваше ми — рече тя.

— И ти на мен.

Думите ни сякаш останаха увиснали във въздуха. Дълго време само се гледахме мълчаливо. Видях как външното спокойствие на Марина започна да се пропуква.

— Имаш пълното право да ме мразиш — каза тя накрая.

— Да те мразя? Защо пък да те мразя?

— Защото те излъгах — рече Марина. — Когато дойде да върнеш часовника на Жерман, вече знаех, че съм болна. Бях егоистка, исках да имам приятел… и в един момент нещата май се объркаха.

Загледах се през прозореца.

— Не, не те мразя.

Марина отново стисна ръката ми. После се надигна и ме прегърна.

— Благодаря ти, задето си най-добрият приятел, когото някога съм имала — прошепна тя в ухото ми.

Дъхът ми секна. Идеше ми да побягна навън. Марина ме притискаше силно и аз мислено се помолих да не забележи, че плача. Доктор Рохас щеше да ми отреже квитанциите.

— Доктор Рохас няма да се разстрои, ако ме мразиш само мъничко — рече тя тогава. — Това сигурно се отразява добре на белите кръвни телца или на нещо от тоя род.

— Е, щом е така, ще те мразя мъничко.

— Благодаря.

През следващите седмици Жерман Блау се превърна в най-добрия ми приятел. Щом свършех училище в пет и половина следобед, веднага изтичвах при възрастния художник. Отивахме с такси до болницата и прекарвахме вечерта с Марина, докато медицинските сестри не ни изхвърлеха оттам. При тези разходки от Сариа до булевард „Гауди“ осъзнах, че зиме Барселона може да бъде най-тъжният град на света. Историите на Жерман и неговите спомени постепенно станаха и мои.

По време на дългите чакания в унилите болнични коридори той ми разправи съкровени неща, които не бе споделял с никого освен със съпругата си. Разказа ми за годините, които бе прекарал край своя учител Салват, за брака си и за това, че бе преживял загубата на жена си единствено благодарение на компанията на Марина. Сподели с мен съмненията и страховете си; животът го бе научил, че всичко, което смятаме за сигурно, е обикновена илюзия, и че има твърде много уроци, които не си струва да се учат. Аз също за пръв път разговарях свободно с него, говорех му за Марина, за моите мечти на бъдещ архитект — и то в такъв момент, когато вече бях престанал да вярвам в бъдещето. Говорех му за самотата си, за това, че преди да ги срещна, все ме глождеше усещането, че някак случайно съм се залутал в този свят. Споделих колко се боях, че ако ги изгубех, това усещане щеше да се завърне. Жерман ме слушаше с разбиране. Той знаеше, че моите слова са само опит да си изясня собствените си чувства, и ме оставяше да си изливам душата.

Пазя дълбоки спомени за Жерман Блау и за дните, които прекарахме заедно в неговия дом и в коридорите на болницата. И двамата знаехме, че единственото, което ни свързваше, бе Марина, и че при други обстоятелства никога не бихме разменили и една дума. Винаги съм мислел, че благодарение на него Марина бе станала такава, каквато бе, и не се съмнявам, че и малкото, което съм постигнал аз, го дължа на него в по-голяма степен, отколкото бих искал да призная. Пазя неговите съвети и думи, заключени на сигурно място в раклата на паметта ми; убеден съм, че някой ден ще ми послужат да намеря отговор на собствените си страхове и собствените си съмнения.

През онзи месец март валеше почти всеки ден. Марина описваше историята на Колвеник и Ева Иринова в книгата, която й бях подарил, докато десетки лекари и асистенти влизаха и излизаха с все нови и нови тестове и анализи. Именно тогава си спомних обещанието, което веднъж бях дал на Марина във въздушната железница, и запретнах ръкави, за да й построя катедрала. Нейната катедрала. От библиотеката на интерната си набавих една книга за катедралата в Шартр и се залових да нарисувам отделните части на модела, който смятах да конструирам. Най-напред ги изрязах от фин картон. След хиляди опити, които почти ме убедиха, че никога не бих могъл да проектирам дори най-проста телефонна кабина, поръчах на един дърводелец на улица „Марженат“ да изреже елементите от тънки дървени плоскости.

— Какво си се захванал да майсториш, момче? — питаше ме той заинтригуван. — Радиатор ли?

— Не, катедрала.

Марина следеше с любопитство как строях нейната малка катедрала на конзолата на прозореца. Понякога пускаше шеги, заради които не можех да мигна по цели нощи.

— Не си ли даваш много зор, Оскар? — питаше тя. — Ще рече човек, че очакваш да умра още утре.