Карлос Сафон - Марина

В края на януари падре Сеги ме повика в кабинета си. Със сериозно изражение и проницателен поглед ме попита какво става с мен.

— Не зная — отвърнах.

— Ако поговорим за това, може би ще успеем да изясним какъв е проблемът — предложи Сети.

— Не мисля — казах аз така рязко, че веднага се разкаях за тона си.

— На Коледа прекара една седмица извън интерната. Мога ли да попитам къде беше?

— Със семейството си.

Сянка помрачи погледа на моя наставник.

— Ако смяташ да ме лъжеш, няма смисъл да продължаваме този разговор, Оскар.

— Това е самата истина — рекох, — бях с моето семейство…

Февруари докара слънцето със себе си. Зимната светлина стопи покривалото от лед и скреж, което бе маскирало града. Това ми вдъхна бодрост и кураж и една събота отидох до дома на Марина. Оградата бе заключена с верига. Отвъд дърветата старото имение изглеждаше по-пусто от когато и да било. За миг ми се стори, че съм полудял. Нима всичко беше плод на въображението ми? Обитателите на това призрачно жилище, историята на Колвеник и на дамата в черно, инспектор Флориан, Луис Кларет, възкресените създания… действащи лица, които черната ръка на съдбата бе свалила от сцената едно по едно… Дали не бях сънувал Марина и нейния вълшебен плаж?

„Спомняме си само онова, което никога не се е случило…“

Същата нощ се събудих с викове, облян в студена пот и без да зная къде се намирам. Насън се бях върнал в тунелите на Колвеник. Вървях след Марина, но не можех да я стигна, докато не я намерих покрита с мантия от черни пеперуди; ала когато отлетяха, след тях остана само празно пространство. Студ. Необяснима загадка. Демонът разрушител, който преследваше Колвеник. Нищото отвъд окончателния мрак.

Когато падре Сеги и моят другар Хота Ефе дотичаха в стаята ми, разбудени от виковете ми, бяха ми нужни няколко секунди, за да ги разпозная. Сеги ми премери пулса, докато Хота Ефе ме наблюдаваше с уплаха, убеден, че приятелят му напълно е изгубил разсъдъка си. Останаха да бдят край мен, докато не заспах отново.

На следващия ден, след цели два месеца, през които не бях видял Марина, реших да отида в къщата в Сариа. Нямаше да мръдна оттам, докато не получех някакво обяснение.

Неделята се случи мъглива. Сенките на дърветата наподобяваха скелети със сухите си клони. Камбаните на църквата даваха такт на моите стъпки. Спрях се пред заключената ограда, която ми пречеше да вляза. По окапалата шума обаче се виждаха следи от гуми и аз се запитах дали Жерман не е изкарал отново стария си „Тъкър“ от гаража. Прескочих оградата като крадец и влязох в градината.

Голямата къща се издигаше пред мен, напълно притихнала; изглеждаше по-тъмна и пуста от когато и да било. Сред шубрака съгледах велосипеда на Марина, паднал на земята като някакво ранено животно. Веригата му беше ръждясала, а кормилото — проядено от влагата. Гледах тази картина и ми се струваше, че се намирам пред развалини, обитавани само от вехти мебели и недоловими отгласи.

— Марина? — извиках аз.

Вятърът отнесе гласа ми. Заобиколих къщата и тръгнах към задната врата, която водеше към кухнята. Беше отворена. Празната маса бе покрита със слой от прах. Отправих се към стаите. Тишина. Стигнах до големия салон с картините. Майката на Марина ме гледаше от всички портрети, но за мен това бяха очите на Марина… В този миг чух някой да плаче зад гърба ми.

Жерман се беше свил в едно от креслата, неподвижен като статуя, само сълзите му се лееха неспирно. Никога не бях виждал мъж на неговата възраст да плаче така. Кръвта ми изстина в жилите. Той не откъсваше поглед от портретите. Беше блед, измършавял. Изглеждаше остарял в сравнение с последния път когато го бях видял. Носеше един от официалните костюми, които си спомнях, само че изпомачкан и замърсен. Запитах се колко ли дни бе прекарал така, сгушен в това кресло.

Коленичих пред него и докоснах ръката му.

— Жерман…

Ръката му бе толкова студена, че се уплаших. Изведнъж художникът ме прегърна, треперейки като дете. Устата ми пресъхна. Прегърнах го на свой ред и го държах, докато ридаеше на рамото ми. Тогава ме обзе страх, че лекарите са му съобщили най-лошото, че надеждата от последните месеци е била попарена и го оставих да си излива душата, докато се чудех къде ли е Марина, защо не е тук при него…

В този миг възрастният човек вдигна поглед. Достатъчно бе да го погледна в очите, за да разбера истината. Проумях я с онази жестока яснота, с която се пробуждаме от сън. Беше като студен, отровен нож, който се забива в сърцето безнадеждно.