Карлос Сафон - Марина

— Той не иска да убива никого. Иска само да живее.

— Продължаваш да не разбираш, Оскар — рече Ева. — Аз не мога да сторя нищо. Всичко е в Божиите ръце.

С тези думи ми обърна гръб и се отдалечи от мен.

— Никой не може да играе ролята на Бог. Включително и вие — казах аз, за да й припомня собствените й думи.

Тя се спря. Вдигнах револвера и се прицелих. Запънах ударника и щракането му се изгуби сред ехото на галерията. Звукът я накара да се обърне.

— Опитвам се само да спася душата на Михаил — рече тя.

— За душата на Колвеник не зная, но можете да спасите вашата.

Дамата ме гледаше мълчаливо, изправена пред заплахата на оръжието, което стисках в треперещите си ръце.

— Способен ли си да ме застреляш, без да ти мигне окото? — попита тя.

Не отговорих. Не знаех отговора. Съзнанието ми бе изцяло заето от образа на Марина в лапите на Колвеник и от мисълта за малкото минути, които оставаха, преди пламъците окончателно да отворят портите на ада към Големия кралски театър.

— Твоята приятелка навярно означава много за теб.

Кимнах и ми се стори, че на лицето на жената се изписа най-тъжната усмивка в нейния живот.

— Тя знае ли това? — попита Ева.

— Нямам представа — отвърнах, без да се замисля.

Тя кимна бавно и измъкна изумруденозеления флакон.

— Ти си като мен, Оскар. И двамата сме сами и осъдени да обичаме някого безнадеждно…

Подаде ми флакона и аз свалих оръжието. Оставих го на пода и взех флакона в ръце. Докато го гледах, почувствах, че камък ми е паднал от сърцето. Поисках да благодаря на Ева Иринова, но тя вече не беше там. Револверът също.

Когато стигнах до последния балкон, цялата сграда агонизираше под краката ми. Изтичах до края на галерията, търсейки вход към свода на конструкцията за преместване на декори. Изведнъж една от вратите се изтръгна от рамката си, обвита в пламъци. Огнена река заля галерията. Бях попаднал в капан. Озърнах се отчаяно и видях само един изход — прозорците, които гледаха навън. Приближих се до замъглените от дима стъкла и съгледах тесен корниз от другата страна. Стихията настъпваше към мен. Стъклата на прозорците станаха на трески, сякаш ги бе докоснал полъх от ада. От дрехите ми взе да се издига дим. Вече усещах пламъците по кожата си. Задушавах се. Скочих на корниза. Студеният нощен въздух ме връхлетя и аз видях улиците на Барселона, които се простираха на много метри под мен. Гледката беше страховита. Огънят бе обхванал изцяло Големия кралски театър. Външните скели бяха рухнали изпепелени. Някогашната фасада се издигаше като величествен бароков дворец, като огнена катедрала в сърцето на Равал. Сирените на пожарната виеха, сякаш се оплакваха от своето безсилие. Точно до металния връх, в който се събираше мрежата от стоманените нерви на купола, стоеше Колвеник и държеше Марина.

— Марина! — изкрещях аз.

Пристъпих крачка напред и инстинктивно сграбчих една метална арка, за да не падна. Тя бе нажежена. Извиках от болка и отдръпнах ръката си. От почернялата длан се вдигна дим. В този миг ново сътресение разклати цялата структура и аз се досетих какво ще стане. Театърът рухна с оглушителен грохот и единствено металният скелет остана да стърчи гол и невредим — паяжина от алуминий, опъната над огнен пъкъл. В центъра й се извисяваше Колвеник. Успях да зърна лицето на Марина. Беше жива. Тогава направих единственото, което можеше да я спаси.

Извадих флакона и го показах на Колвеник. Той отдалечи Марина от себе си, приближавайки я към бездната. Чух виковете й. После Колвеник протегна разтворената си лапа към празното пространство. Значението на този жест беше ясно. Пред мен като мост се простираше една греда. Пристъпих към нея.

— Оскар, недей! — извика Марина умолително.

Без да откъсвам очи от тесния мост, тръгнах по него. Усещах как подметките на обувките ми се разпадат с всяка крачка. Задушливият вихър, който се издигаше от огъня, бушуваше около мен. Напредвах стъпка по стъпка, приковал поглед към моста, досущ като еквилибрист. В самия край погледнах напред и видях една обзета от ужас Марина. Беше сама! Когато изтичах да я прегърна, Колвеник изникна иззад нея. Сграбчи я отново и я надвеси над бездната. Извадих флакона и направих същото, за да му покажа, че ще го хвърля в пламъците, ако не я освободи от хватката си. Спомних си думите на Ева Иринова: „Ще убие и двама ви…“ Това ме накара да отворя флакона и да излея няколко капки в пропастта. Колвеник блъсна Марина върху една бронзова статуя и се втурна към мен. Отскочих, за да го избегна, и флаконът се изплъзна от пръстите ми.