Карлос Сафон - Марина

В последния ден от годината фонтанът в градината замръзна. Боях се, че моите дни с Марина отиват към своя край. Скоро щеше да се наложи да се върна в интерната. Прекарахме навечерието на Нова година на свещи, заслушани в далечните камбани на църквата на Пласа Сариа. Навън все така валеше сняг и ми се стори, че звездите са паднали от небето без предупреждение. В полунощ вдигнахме наздравица с половин уста. Потърсих погледа на Марина, но лицето й се скри в сумрака. През нощта се опитах да анализирам какво бях казал или направил, за да заслужа подобно отношение. Усещах присъствието на Марина в съседната стая. Представях си я как лежи будна като някакъв остров, който течението отнася все по-далече. Почуках на стената с кокалчетата на пръстите си. Напразно — нямаше отговор.

Опаковах вещите си и написах една бележка. В нея се сбогувах с Жерман и Марина и им благодарях за гостоприемството. Нещо необяснимо се бе прекършило и чувствах, че съм станал излишен. На разсъмване оставих бележката върху кухненската маса и поех към интерната. Докато се отдалечавах от дома, изпитах усещането, че Марина ме наблюдава от прозореца си. Помахах с ръка, надявайки се, че тя ме вижда. Стъпките ми оставиха диря в снега, покрил пустите улици.

До завръщането на останалите ученици оставаха още няколко дни. Стаите на четвъртия етаж представляваха самотни лагуни. Докато разопаковах багажа си, падре Сеги ме навести. Поздравих го с половинчата вежливост и продължих да подреждам дрехите си.

— Чуден народ са това швейцарците — рече той. — Докато другите хора крият своите грехове, те увиват техните в сребърна хартия, добавят им ликьор и панделка и ги продават скъпо и прескъпо. Префектът ми изпрати една грамадна кутия бонбони от Цюрих, а тук няма никой, с когото да си я разделя. Някой ще трябва да ме подпомогне, преди доня Паула да ги е открила…

— Разчитайте на мен — вяло обещах аз.

Сеги отиде до прозореца и се загледа към града, който се простираше под нас като някакъв мираж. После се обърна и ме погледна така, сякаш можеше да прочете мислите ми.

— Веднъж един добър приятел ми каза, че проблемите са като хлебарките — подхвана той с онзи шеговит тон, който използваше, когато искаше да каже нещо сериозно. — Ако ги извадиш на светло, те се плашат и бягат.

— Мъдър трябва да е бил приятелят ви — рекох.

— Не — отвърна Сеги. — Но беше добър човек. Честита нова година, Оскар.

— Честита нова година, падре.

През онези няколко дни, които оставаха до началото на учебните занятия, почти не излизах от стаята си. Опитвах се да чета, но думите сякаш бягаха от страниците. С часове висях на прозореца и гледах голямата къща на Жерман и Марина в далечината. Хиляди пъти мислех да се върна там и неведнъж отивах чак до началото на уличката, която водеше към тяхната ограда. Грамофонът на Жерман вече не се чуваше сред дърветата, само вятърът стенеше в голите клони. Нощем отново преживявах случките от последните седмици и накрая се унасях изтощен в трескав и потискащ сън, който не ми носеше отдих.

Започнахме училище след една седмица. Това бяха оловносиви дни със запотени прозорци и радиатори, които капеха в сумрака. Предишните ми другари и тяхната весела глъчка сега ми изглеждаха чужди. Бъбреха за подаръци, празненства и спомени, които не можех и не исках да споделя. Словата на учителите ми минаваха покрай ушите ми. Не ми беше ясно какво значение имат дълбокомислените разсъждения на Хюм или как биха могли да ми помогнат уравненията с производни, за да върна часовника назад и да променя съдбата на Михаил Колвеник и Ева Иринова. Или моята собствена съдба.

От спомена за Марина и за ужасяващите събития, които бяхме преживели заедно, не можех ни да мисля, ни да ям, ни да поддържам свързан разговор. Тя беше единственият човек, с когото можех да споделя мъката си, и нуждата от нейното присъствие стана толкова силна, че чак ми причиняваше физическо страдание. То ме изгаряше отвътре; нищо и никой не бе в състояние да ми донесе облекчение. Превърнах се в сив силует, който бродеше из коридорите. Сянката ми се сливаше със стените. Дните се ронеха един след друг като мъртви листа. Все чаках да получа известие от Марина, някакъв знак, че желае да ме види отново; някакъв обикновен предлог да изтичам при нея и да наруша дистанцията, която ни разделяше и която сякаш се увеличаваше с всеки изминал ден. Ала този знак така и не дойде. Пропилявах времето, като обикалях местата, които бях посещавал заедно с Марина. Седях по пейките на Пласа Сариа в очакване да я видя…