Карлос Сафон - Марина

— Ева? — извиках аз.

Обърнах се към сцената и съгледах кръг от кехлибарена светлина в амфитеатъра. Приближих се и видях силуета на Ева Иринова. Държеше свещник в ръцете си и гледаше руините на Големия кралски театър. Руините на собствения й живот. Обърна се и бавно повдигна пламъците на свещите към ивиците кадифе, които висяха на парцали от ложите. Сухият плат пламна като прахан. Тя продължи да сее огнената диря, която бързо обхвана ложите, стените, покрити с позлата и емайл, и креслата.

— Не! — извиках аз.

Тя не обърна внимание на вика ми и изчезна през вратата, която водеше към галериите зад ложите. За броени секунди огънят се разпространи като гневна стихия, която пълзеше с голяма бързина и поглъщаше всичко по пътя си. Неговото сияние показа Големия театър в нов облик. Заля ме вълна от топлина и свят ми се зави от миризмата на горяща дървесина и боя.

Проследих с поглед пламъците, които се катереха нагоре. Съгледах високо над мен механизма за преместване на декори — сложна система от въжета, завеси, скрипци, висящи декори и скели. Две огнени очи ме наблюдаваха от висините. Колвеник. Държеше Марина само с едната си ръка, сякаш бе някаква играчка. Видях го да се придвижва по скелите с котешка пъргавина. Обърнах се и установих, че пламъците са обхванали първия балкон изцяло и вече се изкачват към ложите на втория. Пробитата в купола дупка подхранваше огъня, образувайки нещо като огромен комин.

Втурнах се към дървените стълби. Зигзагообразно подредените стъпала се тресяха под краката ми. Спрях се на височината на третия балкон и вдигнах очи. Бях изгубил Колвеник от поглед. Точно тогава почувствах как нечии нокти се вкопчват в гърба ми. Обърнах се, за да се изплъзна от смъртоносната му прегръдка, и видях пред себе си едно от създанията на Колвеник. Изстрелите на Кларет бяха откъснали едната му ръка, но то все още беше живо. Имаше дълга коса и си личеше, че лицето му някога е било на жена. Насочих револвера към него, но то не се спря. Изведнъж ме връхлетя увереност, че и преди съм виждал това лице. Сиянието на пламъците разкри онова, което бе останало от погледа му. Усетих, че гърлото ми пресъхна.

— Мария? — измънках аз.

Дъщерята на Колвеник — или съществото, което обитаваше нейната обвивка — за миг се спря колебливо.

— Мария? — извиках отново аз.

Нищо не бе останало от онова ангелско излъчване, което си спомнях. Красотата й бе помръкнала. Бе се превърнала в жалък и страшен хищник. Кожата й беше още свежа. Колвеник бе работил бързо. Свалих револвера и се опитах да протегна ръка към клетата жена. Може би все още имаше някаква надежда за нея.

— Мария? Познахте ли ме? Аз съм Оскар. Оскар Драй. Помните ли ме?

Мария Шели се взираше в мен. За миг искрица живот проблесна в погледа й. Видях как тя зарони сълзи и повдигна ръцете си. Погледна гротескните метални лапи, с които завършваха те, и застена. Подадох й ръка. Мария Шели отстъпи назад, разтреперана.

Буйно разгорелите се пламъци обхванаха една от гредите, които поддържаха главната завеса. Прокъсаният плат се разпадна, превръщайки се в огнена мантия. Въжетата, които го държаха, се освободиха като горящи камшици и паднаха върху мостика, на който се крепяхме. Една огнена линия се очерта между нас. Отново протегнах ръка към дъщерята на Колвеник.

— Моля ви, хванете се за ръката ми.

Тя се отдръпна — бягаше от мен. Лицето й бе обляно в сълзи. Платформата под нозете ни изскърца.

— Мария, моля ви…

Съществото се взираше в пламъците, сякаш виждаше нещо в тях. Отправи ми един последен поглед, който не можах да разтълкувам, и сграбчи горящото въже, което бе останало проснато на платформата. Огънят плъзна по ръката, торса, косите, дрехите и лицето. Тя гореше като восъчна фигура, докато накрая дъските поддадоха под краката й и тялото й рухна в бездната.

Затичах се към един от изходите на третия балкон. Трябваше да намеря Ева Иринова и да спася Марина.

— Ева! — провикнах се аз, когато най-сетне я зърнах.

Тя продължи да върви, глуха за виковете ми. Настигнах я на централното мраморно стълбище. Сграбчих я за ръката с всички сили и я накарах да спре. Тя се задърпа, за да се освободи от мен.

— Той отвлече Марина. Ако не му предам серума, ще я убие.

— Твоята приятелка вече е мъртва. Излез оттук, докато все още можеш.

— Не!

Ева Иринова се огледа наоколо. Спирали от дим се виеха по стълбите. Не оставаше много време.

— Не мога да си тръгна без нея…

— Изобщо не разбираш — отвърна тя. — Ако ти дам серума, Михаил ще убие и двама ви и нищо не ще може да го спре.